Книгите на Стоян Вълев    
 
 
   НОВИНИ
   ИНТЕРВЮ
   РЕЦЕНЗИИ
   НАБЛЮДАТЕЛ
   ПАМЕТ
 
 
Анкета
Има ли цензура в литературния ни живот?
ДА
НЕ

Търси

в

   

ГЕОРГИ Г. НИКОЛОВ :"ЛИТЕРАТУРНИЯТ ПРОЦЕС Е ОТРАЖЕНИЕ НА СОЦИАЛНО-ПОЛИТИЧЕСКАТА КАРТИНА"
 

 





- И какво се случи – „Творци и време” се появи на литературния ни небосклон.


- Да, появи се, слава Богу. Изказвам човешката си благодарност на редактора на книгата Боян Ангелов и на Петър Андасаров, без помощта на когото книгата нямаше да бъде факт. Целта й е скромна – да възроди за интересуващия се читател редица позабравени писатели, заслужаващи внимание и имащи свое място в българската литература. И едновременно: да сподели мои мисли за хода й днес, илюстриран с творчеството на сериозни и доказани нейни представители. Книгата не претендира за изчерпателност. Тя само припомня, че словото у нас има достойна история, непреходни творби и свои строители – повече, или по-малко известни. Но всички с българско самосъзнание и несъмнено дарование, вплетено в неизброими блестящи страници. Същевременно съм горд, че „Творци и време” излезе без съдействието на разни открехнати и закрехнати общества у нас, които никога не съм търсил и към които, като българин, не ще протегна ръка за просия.


- Кои са творците?


- Ето включените имена: Илия Йовчев, Стамен Панчев, Михаил Летов, Павел Шатев, Кирил Гюлеметов, Екатерина Ненчева, Никола Ракитин, Петър Осоговец, Димитър Осинин, Любомир Весов, Траян Тъмен, Методи Вечеров, Йордан Ветвинов, Николай Марангозов, Самуил Стрезов, Светослав Минков, Иван Буюклийски, Стефан Станчев, Александър Геров, Иван Нивянин, Цветан Зангов. А още: Славчо Чернишев, Вътьо Раковски, Първан Стефанов, Слав Хр. Караславов, Иван Николов, Андрей Андреев, Иван Гранитски, Петър Андасаров. Някои напълно или почти забравени в хода на годините. Други, от съвремието ни, изграждащи картината на истинската българска литература днес: национално идентична, ярко въздействаща, с разнообразни теми и емоционално въздействаща интерпретация.


- . Какво е „времето”?


- Времето си върви – то е безсмъртно и ние сме само негови случайни гости: къде достойни, къде не. Ако ме питаш как преценявам „българското” време, намирам го хаотично, силно политизирано, безнадеждно, с гладен и обезверен народ. Между него и управляващите, част от които са откровени дебили, а всички заедно – патологични егоисти и хрантутници, почти няма допирни точки. Не искам да припомням за грозната демографска криза. За липсващата икономика и убитото селско стопанство, за които не им пука, освен прозявайки се. За насилствената вече емиграция, за да може да се оцелява. За смрадливата, безкрайно претопляна манджа с лъжливото име „реформи” и пр. Но аз се гордея с моя народ-страдалец и, перефразирайки Вапцаров, ще припомня, че „никой нахакан келеш не може сърцето му в шепа да хване”! Макар откровено да мисля, че България е страна със затихващи функции. Продадена невеста за тълпите от кол и въже, безпроблемно нахлуващи през смачканите ни граници.


- Всъщност, това си е самоубийствен акт, струва ми се – сега не е време за литературна критика! Сега, вместо нея сме свидетели на „колективно блеене”, изразът е на Д. Б. Митов, едно име напълно непознато на днешните литературни диваци.... И искаш да повърнеш литературния процес по класическия му път?


- Литературният процес е отражение на социално-политическата картина във всяка една епоха. Или пък бягство от нея, което пак си е вид отражение. Той не може да бъде връщан, или заковаван на едно място. Нито пък да му се заповядва силом какво да се пише и какво не. Но може да бъде помнен във времето назад с неговите строители и радетели. Не съм забелязал „колективно блеене”, освен в разни микроскопични, псевдолитературни, никому неизвестни групички. Изпадащи в екстаз пред тематичното си бабино хвърчило, по правило изпържено в свободен стих. И черпещи глупости от патологичното си лично пъпосмотрителство. В СБП, категоричен съм, няма подобни залитания. Напротив, там авторите в голямата си част, доколкото имам поглед, запазват българската духовна традиция и чрез книгите си я правят интересна и в чужбина. Което е и сигурен признак за оцеляване във времето напред и нагоре. За други съюзи и литературни обединения не говоря, нямам информация.


- Какво се случва днес, според теб, на литературната арена у нас?


- След 1989 г. у нас, заедно с други „демократични” измишльотини, отпадна и редакторският праг в книгоиздаването. Било цензура, било израз на кръвожаден комунистически тоталитаризъм. Днес всеки, който има пари, може да си издава книгите. Нормално – пазарна икономика, поне на хартия! Няма точна статистика колко излизат на година. Едни казват – три хиляди, други – в пъти и пъти повече. Как читателят да се ориентира кое е стойностно и кое – не? Как литературният критик да изчете всичко със същата задача? Но вече в този тунел се вижда мъничко зелена светлина. Част от издателствата взеха да прецизират ръкописите, които приемат за печат, за да не плюят от излишна алчност върху авторитета си именно на издатели. Възстанови се годишният преглед на литературната продукция в СБП – нещо, само по себе си важно и крайно необходимо. И други още индикации, че и от този хаос може да се излезе. Нека не забравяме личния избор и на литературните критици, доколкото има у нас такива – да отделят стойностното от пошлото, красивото от грозното, без да робуват на криворазбрани приятелства и няколко смачкани лева. Нито на дилемата, формулирана от Радой Ралин: „Как ме мъчи всеки ден, тоз въпрос трагичен – хем да бъда откровен, хем и симпатичен”.


- Не ти ли се струва, че за първи път литературния живот у нас е до пределна степен идеологизиран – не изповядваш ли единствено правилната, тоест неолибералната идеология, за тебе място няма в него? Е, можеш да си аутсайдер...


- Да не би да ме питаш за разните практични момченца и момиченца на различни възрасти, наричащи себе си „неомодернисти”, „символисти”, „фекалисти” и прочие – исти? На които „творческите” фантасмагории са мъртвородени и непотребни, защото днес употребяваме за тоалетни цели хартия на рула? Или за бившите знаменосци на социалистическия реализъм. Днес мъчещи се да забравим какво са писали преди 1989 г., като се дегизират неуспешно в ментори на духовността? И тръгнали като копанарки-циганки от студио в студио да ни поучават кое е стойностно, какво да четем и какво – не... Знай, че става дума за избиване на грехове от старо политическо слугинство. За пари, за големи тиражи и за светлините на прожекторите. А също – за академични титли, тихи служебни пристанища и мазните финансови пазви на обществата, за които стана дума по-горе. Купили (поробили) нашенските – исти безпроблемно, доброволно, доживот. Предпочитам да съм аутсайдер, но с лично достойнство.


- . Не проумявам как се стигна до това абсурдно положение – литературните издания са сведени до минимум, не изплащат хонорари!.. Е, как да преживява литераторът тогава?


- У нас понятието „култура”, освен че стана мръсна дума, е и понятие с много избирателни значения. То отдавна е щатно монополизирано от нискочели псевдоинтелектуалци с усет за келепир. Официалната ни култура е чиновническа. Или си с властимащите и си добре, или си с гордо вдигнато чело, но със скъсани гащи. Току виж, ако си послушко, си станал министър във временно правителство, или – и културен аташе. Примерите идват и си отиват с всяко правителство, с всеки министър и прислужник надолу по веригата. Каквато ни е държавата, всичко в нея е такова. Изключения не могат да съществуват. Ще припомня само, че рибата се вмирисва от главата. Днес е нездравословно да си български писател – позволяваш си да мислиш, имаш собствено мнение и го изразяваш гласно? Издавал си книги и по „комунистическо” време? Тръбиш, че България няма национални приоритети? Не лягаш и не ставаш с мисълта за членството ни в Шенген? Не си роднина на бившето Политбюро, пребоядисан в тъмносин демократ? Че какви хонорари търсиш тогава, ама-ха!..


- . Впрочем у нас няма и автори, които да преживяват от литературен труд, тъй като тиражите на книгите са микроскопични и за успех се счита положението при което издателството си е покрило разходите по издаването на една книга. Уж щеше да има пазарна икономика, а се оказахме в състояние, когато само идеологическите централи са платежоспособни. И при така очертаната ситуация що е туй нещо, което се самопровъзгласява за литература?


- Има автори, които преживяват от литературен труд. За тях вече говорихме – това са истите-копроними. Именно техните цвъкни провъзгласяват за литература и на тях платени хвалители пеят „осанна”. Но времето е най-точен съдник, макар признанието да идва, когато авторът вече се е преселил в отвъдното. За издателствата не мога да говоря в икономически план – нямам впечатления. Обобщавайки, обаче, ще кажа, че и пазарната икономика у нас е хаотична и дива. За едни – за придворните, е добра. За инакомислещите – откровена мащеха. А кой мисли за истинските, за достойните писатели? Кой поне веднъж от ония горе се е сетил да запита от какво имат нужда? От социални придобивки, от здравни грижи, дори от храна. Ами за нови литературни издания кога ще заговорят пак ония, от политическото театро? Никога. За тях такива въпроси не съществуват – от целенасочения, достоен творчески труд те не могат нищо да откраднат. Тогава защо да се хабят? Искрено се учудвам, че в българския Парламент съществува даже Комисия по култура...


- А никога не е била по-остра нуждата от литературна критика.... Но литературната критика е първото условие за наличието на диалог в една литература. Но днешният литературен живот у нас наподобява казарма от най-лош тип – звучат команди от някакви персони и на участниците не се позволява нищо друго освен да се подчиняват... Докога ще живеем в казарма?


- Зависи кого визираш като казарма. СБП никога не е бил, не е и сега казарма, макар разни литературни изкопаеми извън него да го засипват с хули. Той върви напред и се развива адекватно на съвремието, в което живеем. Пък и как един истински творчески съюз може да бъде казарма? Виж, такава ни е обаче държавата. Както вече споделих, тя е на дъното на всякакви световни класации и така на управляващите им е лесно. Беден и смачкан народ лесно се управлява. За разлика от свободния творчески дух, който ги плаши в качеството им на нищи духом. И са купили една шепа пишещи самодоволници, за да всяват разкол сред истинските творци. Няма да успеят, няма как. Криво са си направили сметката, язък им за парите. По-добре да ги дадат за нови автомобили в Народното събрание, или за депутатски заплати.

10. Как живее авторът на „Творци и време”?
Живея, опознавайки живота в реални граници. Първо като охранител, общ работник, вестникопродавец. А от няколко години вече, на п о-висок етап на развитие: като трайно безработен. Но добри колеги от пишещото братство не ме забравят и ми помагат – хвала им! Бог да ги пази...


Интервю на Стоян ВЪЛЕВ

На снимката - Георги Г. Николов
 

_ Обратнo _

брояч : 886023         
  

Главен редактор на WWW.KNIGI-NEWS.COM - Стоян Вълев - world_of_books@abv.bg
Литературен сътрудник - Мария Узунова -info@knigi-news.com