Книгите на Стоян Вълев    
 
 
   НОВИНИ
   ИНТЕРВЮ
   РЕЦЕНЗИИ
   НАБЛЮДАТЕЛ
   ПАМЕТ
 
 
Анкета
Има ли цензура в литературния ни живот?
ДА
НЕ

Търси

в

   

РОМАНЪТ "КАЛУНЯ КАЛЯ" Е ГРУБО ПРЕИНАЧАВАНЕ НА ИСТОРИЯТА НИ
 

 
Напоследък филмът „Дякон Левски” разбуни мненията вследствие опитите на създателите му да подхождат „творчески” към българската история – по-специално възрожденската. Това означава, че на Левски и на обкръжението му – неговите съратници, бяха вменени неподозирани досега нито от историците, нито от изследователите му поведение, начин на дeйствие и говор. Подобен манипулативен подход към историята ни не е нито първи, нито, уви ще остане единствен и изолиран случай. Тук ще отделя внимание на излезлия през далечната 1988 г. и наскоро преиздаден роман на Георги Божинов – „Калуня-каля”, който също в голяма степен представя известни исторически събития по крайно манипулативен и превратен начин.

Наистина той е художествено, а не историческо съчинение, но това не намалява отговорността на твореца, нито пък му дава право в опитите за търсене на друга гледна точка да замъглява и преиначава историческата правда. А тя в тази книга е болезнено променена, за да не кажа – обезличена. Самото действие на книгата се развива, без да е изрично упоменато – през 70-те г. на ХIХ в в южнобългарските земи. Събитията са видени през погледа на Калуньо – едър собственик, отглеждащ добитък и притежаващ няколко къшли. Той е местен чорбаджия, който е помак. Формата „Калуньаа”, дала част от името на романа се образува от обръщение на останалите към него, а каля обозначава кале – хълм, мястото където той строи своя сарай, за да живее в него уж с мир, любов и тишина в сърцето.

Героят успява да изпита любов и то към няколко различни и прекрасни жени – Гюла, сравнявана в началото с орлица, „на снага гъвкава и тънка като фидана” ще я определи авторът с едно от най-типичните по принцип за литературата ни сравнения за женската красота. Също като орлица пристъпва тя – плавно, с гордо вдигната глава. Единственият й недостътък обаче, е че не успява да го дари с дете. Втората фатална среща с женската хубост е с каракачанката – Костанда. Своенравна, самостоятелна е и тази горска самодива, която омайва героя и чрез физическото си, плътско присъствие в дните и нощите му. Но и тук сърцето му сякаш не се задържа дълго. Третата любов на Калуня е с българка – Еленке. Поради това, че детето е взето рано от нападнато българско село и е малко, то вероятно знае името си само в звателната му форма, очевидно носи прекрасното българско име – Елена.

И тук стигаме до централната част в романа – бастисването на българското село, факт, станал очевидно през пролетта на 1876 г. и в началото на Априлското въстание. Авторът не казва и дума за самото въстание, но пък цяла, самостоятелна глава е озаглавена с доста по-безобидното название „Метежът”. Какъв е този метеж, какви са причините, а най-вече резултатите, един страничен наблюдател трудно би могъл да проумее от прочетеното. Именно това е и основата на манипулативната трактовка на книгата. Любопитно е, че подобно на повестта „Чичовци” на Вазов, където политическите събития и предстояща война с Русия се обсъждаха в Джаковото кафене, тук политиката се бистри, но в кафенето на Крив Роглю. В него собственикът Роглю, който е и кафеджия, и бръснар и кундурджия разказва на Калуня за зараждащите се дрязги и конфликт. Смята при това, че са провокирани от уж безобидна постъпка на местните турци. Предадена по същия небрежен начин, като битов инцидент. След като отминали едно българско село те просто решили да „си наскубят малко сено плевните, за хайванчетата. Че като скочили тогава ония диви каури – оси! Че като награбили колове и напоперили нашите...потрошили ги от бой. Та сега двама берат душа”.

Както личи и от горния пасаж, вече се набелязват няколко съществени манипулативни линии, които изцяло и докрай пронизват романа. От една страна, прави впечатление преиначеното название на българите – каури, вместо с добре познатото и обидно „гяури”. Този евфвемизъм не е случаен – той полека-лека се пропива и в наричането на българските деца кавурски, човек би помислил, при невнимателен прочит, че става дума за някаква местност, едва ли не област. Друг разтърсващ похват е преобръщането на събитията – излиза, че цяло въстание като Априлското е провокирано от един нищо и никакъв спор за сено за „хайванчетата”. О, клетите, нима именно те не са виновни за българското въстание със своя така хрисим глад и потребности!? А бранещите собствеността си българи пък са представени като оси, настървени, вместо да отстъпят с добро всичко свое, те взели, че дръзнали да се противопоставят на поробителя!

И ако някой непредубеден читател мисли, че манипулациите в книгата стигат дотук, то изложението за началото на бастисването на „каурско” село, зад което вероятно, но без да е изрично упоменато, стои Батак, са повече от потресаващи. Събирането на турските потери към селището, ръководени от местния мюдюрин става под звуците на тъпани и зурни, както и с типичните за изразността на романа възлгаси – „Каурите се побунили”. Последвани са от сърцераздирателното „Ааах”, зад което авторът умело прикрива възгласа „Аллах” и от обезглавяването на случайно срещнато българко момче. Но това протящно? „ааах” би могло да се възприеме едва ли не като въздишка – тоест, ами какво да ги правим тези каури, ако не да ги изколим заради дързостта им.
Следва бавното няколкодневно събиране и въоръжаване на тайфите, решили да бастисат селото. Поне за това авторът използва доста удачна и точна дума. Любопитен прийом, целящ да разкрие героя Калуня, включил се в похода, но не участващ в погрома, е неговата разходка из руините на селото. Защото след бастисването в селото буквално не остава камък върху камък, то е като лунен пейзаж. „Нямаше вече хора – нямаше къщи... Някъде догаряше, някъде беше догоряло. Стърчеха опушени дувари без покриви, зееха празни прозорци, като празни дупки на черепи” ще опише сам Г. Божинов резултатите от погрома. Вечерта на хоризонта се вижда не месечината, а отражението на буйните пламъци. Само случайно оцелели и полудели от скръб майки вият и пищят над костите на децата си, а жени, приготвени за обезчестяване са подредени като стадо овци в малкото оцелели къщи – това е селото след „посещението на турските тълпи тук”. Кучета носят човешки останки, а самият Калуня настъпва детска ръчичка в пепелищата на една от къщите. Интересна картина, останала вследствие съпротивата на каурите заради сеното за хайванчетата, нали? За да балансира посвоему картината, обаче Георги Божинов представя Калуня като несъгласен с безчинствата на своите – той се качва в една от одаите, където група турци изнасилват пленените българки и се бие героично с тях. И бива сам той пребит и посинен почти до смърт. Не можем да не се усмихнем обаче на тази проява на рицарство у героя. Както и на последвалите му опити уж да поправя нанесените на селото щети.

Близо три глави са посветени на своеобразната борба на Калуня да изтрие нанесената на българите неправда. Дори само названието на едната от тях „Калуньо оправя света” подсказва имагинерността и невъзможността на подобно начинание. Целта на автора е повече от ясна – да покаже, че и в най-тежките времена, и сред най-голям бяс и озлобление е имало хора, несъгласни с извършването на вандалщини. И се заема с хъс да докаже какво може да направи един сам човек, а в последните глави на романа Калуня вече има няколко десетки помощници в делото си. Всъщност, къде с добро, къде насила те връщат и събират откраднатия от българите добитък, помагат на неколцина от оцелелите да се завърнат и да започнат наново живота си. Това безспорно е благородно.

Остава обаче въпросът – дали в исторически план подобни събития са били реални – не е известно никое от съсипаните български села и градове след въстанието да е получило помощ именно от враговете си. В литературата ни вече е изследван приноса на неколцина българи, които с цената на огромни усилия успяват да изнесат данни за тези събития - за техния обем и жестокост и да ги представят пред европейските медии. Смята се, че свещеник Георги Тилев, участник в подготовката на Априлското въстание в ІV окръг и архиерейски наместник в Татар Пазарджик, пръв се свързал със западни представители. Той предал данни на д-р Лонг (ръководител на американските протестантски мисии в Цариград) и така информацията за ужасите и жертвите в Южна България стигнала до кореспондентите на в. ”Дейли нюз” и била отпечатана в броя от 11/23 юни 1876 г. (1). Друго духовно лице -архимандрит М. Кусевич информирал американските представители в Робърт колеж в Цариград, които се свързали и предали чутото на журналиста от в. „Дейли нюз” Едуин Пиърс. Станислав Доспевски от своя страна осведомил Найден Геров, по това време руски консул в Пловдив за събитията в Южна България. Чрез дописките му информацията достигнала до руските власти и била публикувана на страниците на авторитетни издания като в. “Голос” и “Московские ведомости” (2). Постепенно, изтичането на информация започнало да разкрива реалната картина в империята. Известно е обаче, че в самата империя, както и в европейските страни, които я поддържат – включително в Англия, е направено всичко възможно данните да се потулят, а наблюдателите – да бъдат дезинформирани.

Дори след като на 26 юни 1876 г. в английския парламент се създала анкетна комисия, продължавали да битуват погрешни представи. Нещо повече - на 8 юни 1876 г., близо месец след потушаването на въстанието, британският посланик в Цариград Хенри Елиът успокоявал правителството си, че “жестокостите са преувеличени до степен, която ги лишава и от най-малка достоверност”. Имало и други нелепи твърдения, подобни на изтъкваните в романа – как българите са виновни за гоненията и погромите, а в част от докладите се твърдяло, че българи убивали несъществуващи роднини на турски началници, че извършвали зулуми над мирното турско население и др.

В книгата „Калуня каля” се споменава за идването на анкетна комисия - наричана тук „комиция” и само някак мимоходом е представено замазването на следите от зверствата, за да не могат да бъдат констатирани. Но дори тази ужасна картина – на циганите, заравняващи труповете и подпалващи църквата, със стени изцапани с кръв, е повече от симптоматична за реалността. И отразява отношението не само на официалната власт, но и на обществеността към кланетата - като към събитие нормално, в реда на нещата, след което просто трябва да се позачисти...

Едва с дописките на кореспондента на вестник „Дейли нюз” от 1 и 2. 08. 1876 г. Дж. Макгахан лека-полека просветена Европа започва да разбира истината за кланетата в Батак. С оглед на важността му ще си позволя тук да цитирам някои от репортажите му. В материал от 1 август 1876 г. той описва как противно на дадените обещания пред У. Беринг и Ю. Скайлър, турските власти изпратили бирници в разорените села и изисквали стриктното събиране на таксите. Потресаваща и почти сюрреалистична, е картината от Батак, представена в дописката му от 2 август 1876 г. Всяка дописка има въздействащо заглавие - толкова силно, колкото и самите текстове, действително при Макгахан всеки детайл бил изпипван до съвършенство. Заглавието за Батак е лаконично и красноречиво: “Долината на смъртта и хората без сълзи”. В този доста по-дълъг от останалите материал, журналистът постига смайваща сила на перото. Представя “планините от страшни факти”, с които се сблъскал на място, пълната разруха и опустошение на града и невъзможността тук някога да се възобнови предишния бит. Описвайки осеяният с трупове път, по който минал, го сравнява с руините на Херкулан и Помпей (3).

Освен смъртта, покосила хиляди жертви, той рисува страданието на жителите, останали сами - майки, люлеещи в безумен захлас празните си ръце, виещи от скръб жени, чийто писък огласял цялата околност. Макгахан стига до корена на болката и не се бои да я представи пълно и натуралистично. Той останал удивен от високата образованост и будност на българите и от факта, че почти няма българско село без училище, а училищата се издържали чрез доброволни дарения. С искрена симпатия щрихира образа на мирно, трудолюбиво и узряло за свобода българско общество и оборва категорично насажданите на запад представи за населението на Балканите като дивашко. Посочва, че тук къщите са здрави, каменни, с удобства и някои от българските села дори биха могли да служат за пример на много английски и френски села. Най-важното обаче е, че авторът представя българите като невинно пострадало население, и се обръща с упрек към правителството на Дизраели. Видял с очите си над 3000 трупа в местната църква и телата на близо 200 девойки, заклани след изнасилвания и хвърлени край близкия до Батак хълм, Макгахан пише следното: ”Наистина турците са експедитивни. Мистър Дизраели, вие сте прав. Откакто направихте вашата остроумна забележка, тези хиляди момичета лежат вече много дни тук, на грамадата” (4). С тази реплика той визирал думите на Дизраели при парламентарен дебат на 10 юли 1876 г. и твърдението му, че цифрите за безчинствата са преувеличени. Ползвайки само информацията на посланик Х. Елиът, той дори нарекъл данните за кланетата “празни приказки от кафенетата” (5). Потресен от този цинизъм, Макгахан не им остава длъжен, а изобличенията му провокирали нови разследвания. След 11 август 1876 г. в много всекидневници започнали да излизат материали, свързани с българския въпрос: в 43 последователни броя “Морнинг пост” пуснал статии за българското въстание, включили се и някои хумористични издания с авторитет като “Пънч”, публикувал карикатура на самия Дизраели (6).

Голяма част от книгата „Калуня-каля” е посветена на третата, голяма любов на Калуньо – към българското момиче Еленке, наричано упорито и от героя, и от автора с обезличаващото я „Малката”. Всъщност, тя не е малка, а с развоя на събитията става пълнолетна в съвременния смисъл девойка. Наистина, тя отрасва без родители – загинали в бастисаното село, но Калуньо и близките му се грижат добре за нея. Едва ли обаче отрасва без своите корени – като самосъзнание и родова памет. Затова твърде шокиращо изглежда описанието как момичето възприема предложеното му ново облекло - то се възхищава от шалварите, от червените папучки „Олеле, кви са убави, с дупчици по ръбовете и зелени пискюлчета отпред”, върти се и се радва с тях като Пепеляшка. С този щрих Георги Божинов внушава, как уж българите приемали помохамеданчването си без съпротива, от само себе си, като нещо желано, едва ли не мечтано. Твърде пошла теза, като се имат впредвид строгия патриархален бит и почитта именно към традиционното облекло, възпитавано у българите още от най-ранна възраст. Друго, още по-потресаващо нещо обаче е езикът на Калуньо към момичето, по което той все повече се увлича и обиква. Често се обръща към нея с умилителното според автора „не ми се сърди, башибозуче!”, а тя към него с „чичо”. Е, не е ли това вече цинизъм – обръщение на участващ в погрома над родното й село независимо от позицията си спрямо злодеянието към злодеянието, към нейна жертва!?

Затова тук ще завърша с доста по-реалистичното и удачно според мен като отражение на епохата стихотворение на Иван Вазов „Възпоминания за Батак”:


От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.


Цитирана литература:


(1) О. Маждракова-Чавдарова. Комитетските дейци и съмишленици в България в навечерието и по време на Освободителната война от 1877-1878 г. - Сб. Проблеми на българското възраждане. С., 1981, 113-114

(2) А. Пантев, Р. Генов. Уилям Гладстон. Политика на праведна страст. С., 1999, с. 65-66.

(3) Макгахан. Американският свидетел. С., 2002, с. 31.

(4) Макгахан. Американският свидетел…, с. 55.

(5) А. Пантев, Р. Генов. Уилям Гладстон. Политика на праведна страст. С., 1999, с. 69-72.

(6) М. Иконописова. Английската общественост и Априлското въстание. - Исторически преглед, 1976, кн. 1, с. 80-81.



Мария УЗУНОВА

 

_ Обратнo _

брояч : 886023         
  

Главен редактор на WWW.KNIGI-NEWS.COM - Стоян Вълев - world_of_books@abv.bg
Литературен сътрудник - Мария Узунова -info@knigi-news.com