Книгите на Стоян Вълев    
 
 
   НОВИНИ
   ИНТЕРВЮ
   РЕЦЕНЗИИ
   НАБЛЮДАТЕЛ
   ПАМЕТ
 
 
Анкета
Има ли цензура в литературния ни живот?
ДА
НЕ

Търси

в

   

ПОД МОСТОВЕТЕ НЕ ТЕЧЕ СЕНА, А ОГОСТА В СТИХОСБИРКАТА „59 ОТСТОЯНИЯ” НА БОЯН АНГЕЛОВ
 

 




Новата стихосбирка на Боян Ангелов, озаглавена „59 отстояния” (изд. „Български писател”, 2014 г.) впечатлява с прямия си и силен изказ, със силните внушения и човек остава с впечатлението, че е написана леко. Дори обемът й е малък – едва 60 страници. При внимателно вглеждане и прочит читателят усеща, че всяка дума е плод на дълго премисляне. Именно премисляне, защото стиховете му се отличават със силна интелектуалност и философски прозрения, а тематичният обхват е обширен.

Отказвайки се от класическите рими, авторът изгражда стиховете си по подобие на древногръцката поезия и отчасти следвайки ритмиката на създателите на сюрреализма. Вплитайки собственият талант, от тази симбиоза Боян Ангелов извайва внушения, превърнали се наистина в „отстояния”. Защото всеки негов стих е своеобразно „отстояние” – както от приетите норми на мислене, но и от ежедневието и от привидностите. Подобно на героя на Екзюпери, авторът се стреми към вглеждане отвъд очевидното, надникване в същността, била тя и нелицеприятна. Макар че нерядко същността е просто различна и симпатична – както е например в стихотворението „Като приказка”. Използвайки като фон народния фолклор, в него той изгражда нова, модерна в структурно и идейно внушение история. С фин хумор е видяно отвличането на сестрата от Змей, превърнал се в българския, а и не само, фолклор в една от най-знаменателните теми. Проблемите с героите обаче и развръзката идват не с отвличането, а с последствията. С усмивка и съпричастие към неизбежното време, нужно за да се достигне до която и да е мъдрост, както и към медитационните пориви на младият Конфуций, е погледнато в едноименното стихотворение.

В стихосбирката „59 отстояния” авторът не крие почитта си към представителите на световната поезия. Особено любопитни в това отношение са стихотворенията, посветени на великите поети Гьоте и Андре Шение.

„Да дойдеш през август
и да си отидеш през пролетта –
точно на двадесет и втори март,
на двадесет и втори март,
на двадесет и втори
в единадесет и тридесет на обяд”

С подобна градация, характерна и за древногръцките трагедии, Боян Ангелов разкрива празнотата, настъпила след смъртта на поета. Той дори дръзва да се усъмни в станалите негови пословични предсмъртни слова. Защото не е нужна светлина за фигура като Гьоте, той я притежава в себе си и в творчеството, което оставя. Според автора смъртта му е неизмерима, тя е загуба за цялото човечество. Смъртта на Шение, поет, създал едни от най-разтърсващите философски стихове в световната поезия, е предадена като ужасен, но уви, невъзвратим парадокс на всяка революция. Любопитно е, че в стиховете на Боян Ангелов, подобно на тези на Шение, също има реплики към миналото и поетиката на Елада. Финалните строфи на „Андре Шение” разтърсват с ужаса на безсмислената гибел, те са апокалиптични като виденията на Гоя.

Отношението на Боян Ангелов към великите поетични фигури не се подчинява на строги граници и националност. Възхищава се от Хьолдерлин, но и от българските лирици. В стих, озаглавен с интимното „Ненагледност” е разкрито преклонението му пред поезията и личността на Н. Й. Вапцаров. Това невероятно стихотворение е своеобразен аналог на Вапцаровия стих за Ботев. Тук обаче самият Боян Ангелов е пленен от скъпите за поета образи – на планината Ирин Пирин, звездите на Фамагуста, фигурата на работника и дори на далечните Филипини, възпяти с безподобна скромност и хармония в стиховете на Вапцаров. На фона на неговите мечти наистина всичко се смалява, защото според Боян Ангелов „Вапцаров е вселена”. Невероятна сила и внушения крие финалната строфа на „Ненагледност” – те са не просто преклонение, а порив за единение с поезията на великия творец.

Вече споменах, че в поетичната структура на стиховете на Боян Ангелов се чувства символиката на сюрреализма. Той обаче използва свои, чисто български теми, на които придава характерно за него стихотворно звучене и визуализация. Подобно на Аполинер, чиято изразност като че личи в стиховете му, авторът подхожда към темите с привидна лежерност. За да достигне до невероятни прозрения. Под неговите мостове не тече Сена, а Огоста. Както и множество други, буйни български реки. Може би тези стихове, посветени на реките са сред най-силните в стихосбирката. Въпреки изобразената мрачна сила и стихийност на Огоста, Мостът на Боян Ангелов, за разлика от моста Мирабо на Аполинер не внушава скръб и самота. Напротив, той е символ на надежда – надежда, че е възможно по него да мине „ –мечтата – оная,/ кояти ни пази,/ която посочва къде ще е края/ на всички омрази.” В този смисъл е изградено и изключително мелодично стихотворение „Помръкнала е реката”. И тази неназована, но олицетворяваща българските реки, е дива стихия, помъкнала обаче човешките грехове и срам. С извайването на този метафоричен образ авторът намеква, че хората с действията си пораждат бедствията – със своята безотговорност, със забравата, че са част от общия природен мир и вселена. Или със забравата на историята си, като в стиха за Черни Дрин „След Струга”.

Друга, немалка част от „отстоянията” на Боян Ангелов са насочени към проблемите на самия човек. И засягат по твърде оригинален начин темите за самотата и смисъла. Пародирайки третираните от феминистката поезия роля на жената и превзетото изписване на местоименията с главни букви, в стихотворението „Тя” авторът поставя с усмивка най-простичкият и реторичен въпрос: ”Но Тя къде е?”. По нестандартен начин е подходено и към темата за мълчаливите слова в едноименния стих тук. Има ли място за поезия днес, когато дори чудната, обикната от Иван Вазов, Алеко Константинов планина Витоша може да се сравни с редут, a „зелените му вени/ се вливат в общия поток/ от булеварди сиви” се пита и Боян Ангелов. Наистина, днес човек не се слива с природата. Нещо по-лошо – него мастиленият Космос не го омайва, а подтиска. Затова и гледан от невидим наблюдател, днешният човек е като фигура в рамката на прозорец. За разлика от австрийския художник Хундертвасер, според когото човекът може да изяви индивидуалността си дори в пространството на прозорец, според Боян Ангелов прозорецът е място, което лимитира човека, той е съвременният му нимб. При това нимб, разбиран в ироничен смисъл – не на светец, а на персонаж, лишен от духовност, затворен в малката си стая, изолиран от света и идеите му.

Този човек, уви е далеч от природното пиршество, изобразено пантеистично в стиха „Натурфилософия”. В него истински василевси са косовете, розите и пчелите, тук цари идилия на животинския и растителен свят, а багрите са невероятни.

Повечето стихове на Боян Ангелов имат дълбок философски контекст. Неволно щях да употребя думата „Всъщност”, каквото е заглавието и на може би най-магнетичния негов стих в книгата. Той сякаш затваря целия цикъл и разкрива мечтата на автора за свободна воля и за хармония – не само в природата, но и в човешкото общество. Защото:

„Какво е всъщност
какво е
една планина без извор
и бъдещето без избор”.


Мария УЗУНОВА

 

_ Обратнo _

брояч : 886023         
  

Главен редактор на WWW.KNIGI-NEWS.COM - Стоян Вълев - world_of_books@abv.bg
Литературен сътрудник - Мария Узунова -info@knigi-news.com