Книгите на Стоян Вълев    
 
 
   НОВИНИ
   ИНТЕРВЮ
   РЕЦЕНЗИИ
   НАБЛЮДАТЕЛ
   ПАМЕТ
 
 
Анкета
Има ли цензура в литературния ни живот?
ДА
НЕ

Търси

в

   

„ИЗГНАНИЯ”-ТА НА ИВАН ЕСЕНСКИ - СВЕТЛИНА ИЛИ РАЗПЯТИЕ?
 

 

Стихосбирката на Иван Есенски „Изгнания” (С., 2008) е като неочакван свеж полъх. Неочакван с искреността на посланията, но и с тематичния си обхват и нагласи. Всъщност, още в предговора към книгата авторът споделя, че прозренията винаги идват неочаквано. Няма да опитвам да анализирам избраното заглавие – за мен то крие известна енигматичност и може би именно в това е част от чара му. Само ще вметна, че изгнанията тук, обратно на очакванията, са опит за непредубедено вглеждане отстрани, а не са алюзия за самота и изолираност.

Прави впечатление, че за постигане на отстраненост при изобразяване на темите често е използван посредник. Такъв е например соколът в прекрасната „Балада”, даващ възможност на автора отвисоко, чрез погледа на волната птица, да види човешкия живот като „паднал ничком”. В стиховете на Иван Есенски човекът и природата са в своеобразна симбиоза. При това човекът не просто се вписва в заобикалящата го среда. Той споделя с птиците, тревите, реките, като с одушевени същества. Дори ги смята за близки – разкрива им болките си, сякаш само те – запазили своята чистота, са в състояние да го разберат. И тази естествена космогония не е обрисувана патетично, а като нещо, разбиращо се от само себе си. Любопитно е, че немалко заглавия на стихове носят приказно звучене – „Притча”, „Заклинание”, „Лебед” са само част от тях. Като към посестрима, изключително близка, се обръща героят от стихотворението „Притча” към тревата :

„С теб сме само две добри души,
просто сме наполовина мъртви:
тоя свят съмсем ни изсуши –
теб отвънка, а пък мен отвътре.”

И следва най-невероятното предложение на човека - да разменят местата си с тревата, като всеки се преобрази в другия. Развръзката на този невъзможен облог е прекрасна – и за двамата страданията продължават, трансформирайки се. И макар че основният тон е на резигнация, авторът успява да изобрази човека и ориста му като част от природния цикъл. Друг нюанс на същата тема е развит в посветеното на Никола Георгиев стихотворение „Опит за равноденствие”. Тук, на фона на националните специфики – месец март, представен с мартениците и щъркелите, сенките на първите зелени треви излизат от зимния си сън. Според автора обаче сънят им е своеобразна „репетиция за смърт”. И в това музикално стихотворение съдбите на човека и на тревите се преплитат по невероятен начин. Всеки ден, с нанесените уж невидими рани все повече ни приближава към вечния сън, към смъртта. Български, свързани с обичан от поета град, отзвуци има и в разкошната „Елегия за дъжда на Пазарджик”. С нескрита тъга авторът сравнява небосклона си с свиваща се шагренова кожа. Същевременно вярва, че това небе ще продължава да въодушевява и кара да мечтаят идващите след нас.

В тези стихове личи известна тематична близост с поезията на Уолт Уитман. Наистина, у Иван Есенски липсват обществено-политически нотки, характерни за перото на американския творец, но има сходен пиетет и разбиране за единението на човек и природа. Подобни нотки личат особено силно в стихотвoрението му „Кажете на тревата да почака”. В него е пресъздаден диалога на човек, на когото предстои да умре, с тревата, която ще поникне над гроба му. Неколкократно и твърде емоционално той я заклева да почака и да му даде възможност да свърши неотложната си работа, да изживее миговете на щастие с децата и любимата си. Чрез императивния тон авторът внушава желанието да се надвие съдбата. Различна структура и звучене, но сходни идеи се откриват в стихотворението на Уитман „Ухаещи треви върху гръдта ми”, в което героят е вече починал и говори с тревите, покриващи гроба му. Нарича ги „изящни листи” и изразява своята вяра, че животът ще бъде хубав за идващите след него. Дори моли надгробните треви да съхранят спомена за него и да разкажат за делата му.

В стихосбирката „Изгнания” на Иван Есенски вярата на поета, че делото му ще бъде продължено е разкрита по твърде любопитен начин чрез стихотворението „Именник на българската поезия”. Парафразирайки заглавието на известния исторически паметник на българските ханове, авторът застъпва виждането, че светлината в душите на хората ще пребъде, докато има талантливи български творци и поети. И изписва на своята каменна колона не имена на владетели, а на Ивайло Балабанов, Мюмюн Тахир, Димитър Милов, Воймир Асенов. С което изобразява приемствеността между поколенията чрез предаването на словото. Изключително силно в аспекта за кръговрата на живота и приемствеността на човешките дела е и стихотворението, озаглавено с магическото „Заклинание”. В него животът е видян като бърз вихър, сбор от неочаквани знамения и чудеса. Подобно на калейдоскопа от разказа „Алефът” на Х. Л. Борхес, той се завърта и не остава много време за взимане на решения и за правилен избор. Днес изглеждат лесни решенията на хайдутите да поемат към Игликина поляна, както и това на подпоручик Дебелянов да се запише доброволец, но дали са такива всъщност? Или всяка героична постъпка, гледана отстрани, е привидно естествена и лесна? Отговорът на автора не е твърде оптимистичен за съвременността ни :
„Не съществуват днес непостижими,
но има непостигнати неща.”

Поривът към чистия идеал, мечтата по непостижимото са обрисувани в стихотворението „Копривщица” – нежно-въздушна балада, възпяваща родния град и живота на поета Димчо Дебелянов. Както в други свои стихове, и тук Ив. Есенски засвидетелства преклонението си пред този „самотник в нощта” по думите на Вл. Русалиев. Наистина, Дебелянов си остава самотен не толкова като светоусещане, но като изключителен, недостижим талант. Затова и образът в стихотворението е ефирен, почти нереален.

„Конче-вихронгонче, грива разпиляло
в белоцветни вишни, -
толкова си нежно, толкова си бяло,
че едва те виждам”.

Пълна противоположност на „Копривщица” е симптоматично озаглавената „Балада за мрака”. В нея Иван Есенски описва потреса си от равнодушието на съвременното общество, изгубило идеалите си, заложило на угодничеството, сервилниченото пред силните на деня и търсенето на изгода. Привидни радетели за почитане паметта на героите, те и от нея придобиват само дивиденти и „както кичи камъкът безсмъртен/ примига малодушно пред смъртта.”

Друг тематичен кръг в стихосбирката е любовната тематика, оформяща своеобразен цикъл. Заглавията нерядко са музикални – „Любовна песен, януари”, „Любовна песен, февруари”, „Любовна балада”. Настроенията обаче не винаги са възторжени, напротив. Често любовните срещи са обречени на изтляване, или направо на крах, като в „Любовна песен, януари”. Любопитно е, че в него дори традиционно асоциираната с белота и чистота зима, е представена в гротесктна окраска - сякаш наметнала грозна наметка . тлъста и жълта. Неразбиране, отчужденост личат и в пропитото с любовно чувство, въпреки отхвърлянето на партньора, стихотворение „Букет”. В него може да се открият общи черти с емоционалността в стиховете на Марина Цветаева, като например „Опит за ревност” . Сходна е изразността и обръщението към неразбиращия ни любим на „Вие”.

„Затова, че Вие сте болен, уви не от мен,
Затова, че аз съм болна, уви не от Вас”

е финалът на друго нейно знаменито стихотворение. У Иван Есенски интонацията е също на наранено честолюбие, героят му обаче е обрисуван не като индивид, потънал в собствения си свят, а като част от природата – птиците го подминават, а тревите са му обърнали гръб. Този прийом още повече подчертава неговата самота, придобила хиперболизирани размери. Характерно за поезията на Иван Есенски е и едно по-приглушено отразяване на болката, което единствено показва остротата й. Най-добре в стихотворението „Букет” тя е разкрита чрез финалната строфа, представляваща риторичен въпрос :

„Вие всъщност не ме обичахте.
Но защо ви обичах аз?”

В „Любовна балада”, а най-вече в „9 часа, площад Гарибалди” любовното чувство е светло и близко до вълшебство. В последното стихотворение авторът, омагьосан от видението на прекрасна непозната жена на улицата, си пожелава ангелът на смъртта да има нейното лице, когато настъпи сетния му час. В „Любовна балада” пък любимата се появява като знамение. И не просто спира времето в града, където идва, но и пулса му, нарушава дръзко всички традиции и норми на поведение. Защото, според автора, тя е светлина, сияние. Което, разбира се, не означава, че скоро след това няма да последва разпятие. ..

Стихосбирката „Изгнания” увлича читателя по трудния, избран от автора път на вглъбяване и размисъл по някои вечни теми като живота и смъртта, любовта, духовната приемственост и обратите в човешкия живот.


Мария УЗУНОВА
 

_ Обратнo _

брояч : 886022         
  

Главен редактор на WWW.KNIGI-NEWS.COM - Стоян Вълев - world_of_books@abv.bg
Литературен сътрудник - Мария Узунова -info@knigi-news.com