Книгите на Стоян Вълев    
 
 
   НОВИНИ
   ИНТЕРВЮ
   РЕЦЕНЗИИ
   НАБЛЮДАТЕЛ
   ПАМЕТ
 
 
Анкета
Има ли цензура в литературния ни живот?
ДА
НЕ

Търси

в

   

Анжел ВАГЕНЩАЙН: И ЩЕ СПОРИМ ЛИ ОЩЕ ДАЛИ ДНЕС В БЪЛГАРИЯ ИМА ЯВНА ИЛИ СКРИТА ЦЕНЗУРА?!
 

 
- И така – Вие се оказвате сега –лятото на 2015 г.- сред малцината оцелели, които са воювали срещу капитализма, после сте негодували срещу „тоталитарния” (според Вас) социализъм, а сега сте се озовали отново в лоното на капитализма. Очаквате ли нов обрат – например завръщането на социализма?


– Като идеология и система от духовни ценности той никъде не е отишъл, за да очакваме завръщането му. Защото след християнството няма друг далечен хоризонт за един морален и справедлив свят, освен социализма. Днешните му кризи са само ауфтакт в политическите му практики, пренебрежим в сравнение с дълбоките сътресения и фундаментални корекции на изначалното християнство в пътя му от относително примитивна иудейска ерес, до завършена философска и властова система. И както много от ценностите на християнството се споделят и от атеистите, така и съвременните развити капиталистически системи, оцелявайки, са били принудени да възприемат социални теории и практики, немислими в миналото, но изначално формулирани и наложени след тежки синдикални борби за възприемането на леви, социалистически в същината си политики.


– Марксист или антифашист бяхте през 40-те години на ХХ век?


– Не намирам въпроса за коректно поставен. Защото марксизмът е по природа антифашистки. Друг е въпросът за практиките на антифашистките движения, особено в Европа през двайсетия век. Те са различни като генезис, практики и цели – от националистически и понякога дори антикомунистически национално-освободителни движения, до ясно профилирани леви формирования, ръководени от комунистически партии. Такава беше и българската Съпротива. Във формирането и действията на антифашисткия Отечествен фронт взеха участие и буржоазни партии, както и отделни политически дейци с възгледи, отдалечени, а в миналото дори враждебни на комунизма. Но въоръжения формат на ОФ като стратегия и тактики – сиреч партизанското ни движение, се ръководеше изцяло от центровете на Комунистическата партия и се рекрутираше в огромното си болшинство от комунисти и ремсисти. Подобен „диптих” на Съпротивата – участие както на националистически, така и на паракомунистически формации, е типичен за почти всички антифашистки движения в Европа през Втората световна война.


- Насочването Ви към марксизма не беше ли причинено от обстоятелствата? Всъщност до каква степен познавахте тогава марксизма?


– Разбира се, марксизмът не се унаследява по полов път, той се поражда у всеки от обстоятелствата – семейни традиции, обществени настроения, жизнена среда. В моя случай цялата ни рода бе с леви убеждения, баща ми беше активен член на нелегалната Комунистическа партия. В ултралевия период на Партията се е числял към пловдивската „ВО” – военната организация на БКП, къдено е действал съвместно с д-р Александър Пеев, по-късно разстреляния легендарен резидент на съветската разведка „Боевой”. Най-ранните си години прекарах във Франция, където семейството ни бе емигрирало по политически причини. Би било странно, ако и аз – свидетел на тайни срещи и нощен шепот, с цял полк близки роднини и семейни приятели из арести, затвори и лагери, не бях поел по родовата следа! А марксизмът като наука, а не като емоция, внушена от красивите и романтични митове за „Червените ескадрони”, познавах толкова, колкото днес религиозният богомолец, кланящ се на „чудотворни” икони, познава християнската теология и библистика или депутат от съвременната парламентарна левица е наясно с „Капитала” на Маркс.


- Днес остана ли нещо от марксизма у Вас?


– Да, разбира се! Остана вярата, че нашата кауза е справедлива и че нейната помътена от мъгли и предателства звезда отново ще блесне с пълна сила. Това е исторически проект, който не може току-така, след едни загубени избори, да бъде изтрит като сбъркано домашно с ученическа гума!


- Чувствахте ли особено отношение към себе си – в личния живот, в писателските среди, в професионалните – като представител на еврейското малцинство в България?


– Разбира се, че го чувствах. Нали и аз, като милата ми майчица-инвалид, съм носил жълтата звезда на „позора” да си евреин? Нали съм бил в еврейски лагер за принудителен труд, от който избягах, за да ида при партизаните? Нали активната ми дейност на „терорист” завърши със смъртна присъда? А ако след Девети чувствах нерядко около себе си „санитарен” кордон, то бе не защото съм евреин, а идейно неукрепнал другар – „интелигентски” мърморко, кривнал из залутаните сокацина другомислието.


- Кой Ви насочи към киното – Партията или беше личен избор?

– Това беше, разбира се, преди всичко личен избор, жизнено предпочитание, или ако искате – вродени склонности. Какво друго могат да бъдат изкуството и литературата? Те не се изучават и практикуват като дърводелството и животновъдството по зададени от правителството квоти.


- Първи професионален сценарист в историята на българското кино? Има ли история на българската сценаристика? Няма, разбира се, но питам за да се почувствате виновен и Вие за нейната липса...



– Историята на българската кинодраматургия е неделима част от историята на нашето киноизкуство. За съжаление – днес повече, отколкото в близкото минало – мястото и ролята на писателя в сътворяването на пълноценното филмово произведение са катастрофално подценени. Вече писах статия по този проблем – „Муха в супата” – за печалните резултати, до които доведе натикването на писателя в килера след едно общо взето успешно развитие на националната ни кинематография. А днешното трето поколение кинематографисти едва ли знае нещо за ролята на цял полк значими писатели, които взеха активно и пряко участие при полагане основите на българското национално кино. Лично аз, както и моите колеги кинодраматурзи, нямаме вина за това, че българското самобитно кино – и не само то! – предаде и продаде самото себе си. Суетната шумотевица около стогодишнината му замаза, но не излекува киното ни от придобитата му сърдечна недостатъчност. Без добра професионална литературна основа не може да има добро, професионално кино!

- Устната история на социализма в частта си за културата твърди, че е имало сблъсък между Вас и Николай Христозов кой да сътвори сценария за страшните години – 23-25-та. Наложило се е виждането, че Христозов е правилният човек. Така ли е? В какво е същността на спора? Имало е два успоредни сценария за това време ли, що ли?


– Първо, не познавам лично Николай Христозов и е нямало никакъв персонален сблъсък между нас. Неговият сценарий „По следите на безследно изчезналите” е за жертвите от фашисткия терор след атентата в църквата „Света Неделя”, моят проект беше един опит за анализ на политическия климат в България след Деветоюнския преврат и разгрома на Септемврийското въстание. За умонастроенията в тогавашната все по-„олевяваща” Комунистическа партия, довели до катастрофалното решение на ултралевия Военен център на БКП да извърши атентата.
Действително, имаше пренеприятни, нечисти интриги и опити сценарият ми да бъде сатанизиран като „антипартиен” и отпратен във фризера. Основания за подобно искане, отправено към Централния комитет на БКП, са очевидните противоречия на сценария със заявлението на Георги Димитров на Лайпцигския процес, че атентатът не е дело на Комунистическата партия, а провокация на българската полиция. Но ние с режисьора Людмил Стайков, подкрепяни „зад паравана” от великолепния ни и ерудиран тогавашен генерален директор Павел Писарев, не се предадохме лесно, намерихме подкрепа от значителни и добре информирани историци, анализирали думите на Димитров и причините, поради които ултралевият елит на БКП се е подал на тази провокация. Мисля, че в нашия филм за първи път публично се изнася истината, само истината, колкото да е нееднозначна и горчива, за Атентата, за великите, бляскави „грешници”, които го замислиха за да спасят Партията и загинаха до последния със смъртта на храбрите. Не ни беше лесно да получим съгласие от висшите ни бонзи, но фактите повече не можеха да бъдат премълчавани или манипулирани. И въпреки всички интриги, филмът „Допълнение към Закона за защита на държавата” беше реализиран!


– Всъщност събитията от това време – 1923-1925 си остават и до днес недоизяснени. Само липсата на достъп до руските архиви от съветския период ли е причината?


– Нищо подобно, случаят е напълно изяснен. Целият архив на българската секция на Коминтерна отдавна, още по съветско време, е предаден на нашия Институт по история на БКП и сега се намира в Държавния ни архив. Случаят е изяснен до най-малки подробности, с имена, документи, неоспорима фактография и лични показания на оцелели свидетели и съучастници. Има и доста солидни изследвания на историци по този случай, но за съжаление те не са достатъчно популярни, а ние не правим достатъчно, за да стигне неподправената истина до обществото. Тя е известна и доказана, бедата е в премълчаването й. Премълчаване, удобно за антикомунистите, прикриващи зад атентата истината за безмилостния кървав „бял” терор, ръководен от ген. Вълков и неговите „шпиц-команди” – изначалният повод за Атентата. Удобно и за ония верни чада на Революцията, за които „партията е права дори и когато греши”. Между другото, Людмил Стайков получи заслужена похвала за филма си „Време разделно”, но да сте видели „Допълнение към ЗЗД” на някой телевизионен екран, реализиран от същия режисьор и на не по-лошо художествено равнище? И ще спорим ли още дали днес в България има явна или скрита цензура?!


- И какво се случи – българите в наскоро приключилото допитване харесват филмите сътворени по времето на социализма?


– Оставям коментара на зрителя – нека помисли, ако въобще все още има охота да мисли, гледайки наши филми и телевизионни сериали, слушайки песни или четейки български романи. Но не бъдете наивни да вярвате напълно на резултатите от ТВ „анкетата”, свързана със Стогодишнината – и те са плод на манипулация или още по-зле: на примитивни, механически пренесени от Запада телевизионни формати, превръщащи изкуството в конно състезание! Какво е по-хубаво – баница със спанак или „Тютюн”? „Ромео и Жулиета” или Деветата симфония? Как да сравниш една битова комедия със сериозна драма, един исторически филм със забавно криминале? Някои предпочитат чалгата, други фолклора, а трети – Шопен. И всички са прави в своите предпочитания, и трите вида музика имат място в нашето битие. Затова категориите на това допитване трябваше да бъдат поне пет – по различни жанрове и тематични насоки. И при едно много важно, но нарушено условие: без каквато и да е цензура или предварителен подбор! Защо например не бе излъчен филмът „Последната дума” на Бинка Желязкова, за живота и съдбата политическите затворнички по време на фашизма? Авторката й е единствената българка, получила за този филм изключително престижната премия „Фемина”, лично връчена й от кралицата на Дания! Какво знае днешният зрител за това голямо произведение на българското киноизкуство? И това не е единственото премълчано филмово заглавие. Така че на това TV „допитване” видяхме филмите ни, завъртени като топчетата в националния тотализатор: 6 от 49!


- Как Партията ръководеше киното – разумно ще да е било, щом се родиха толкова шедьоври? Или хубавите филми тогава се раждаха въпреки мъдрото идеологическо ръководство?


– Различно. Понякога в едната ръка със сено, в другата с тояга. Според ветровете. Голяма, а може би и съзнателна грешка е днес така нареченото време на „комунизма” да се разглежда „топтан” като еднозначно във времето и монолитно явление. Едни процеси протичаха в ранния, най-беден следвоенен „социализъм”, в условията на тотална разруха, други – да речем след втората половина на седемдесетте години, когато хората се редяха на многогодишни опашки за коли, хладилници и апартаменти. И киното има своите фази, различно е неговото положение и качество когато филмите се снимаха в изоставения строеж на италианското училище и в един тютюнев склад на ул. „Любен Каравелов”, друго – в новичкия ни Киноцентър в Бояна. Едно е да снимаш 5-6 филма годишно, друго – повече от 50, едната половина за неизброимия брой почти безплатни кина по градове и села, другата по поръчка на телевизията. Едно е да развиваш киноиндустрията с овехтяла техника и една рота недоучили ентусиасти, друго е когато от специализираните висши учебни заведения на СССР, Чехия, Полша, а дори от Париж и Лондон, се завърна все по-нарастващата бригада от талантливи, обучени специалисти във всички творчески и технически области на сложното индустриално кинопроизводство. Във всеки случай, фактът, че още не бяхме свалили навущата си след демобилизацията, когато Партията изпрати първите петдесетина студенти по основните специалности на кинопроизводството в академиите на Москва и Ленинград, и още няколко хиляди по всички направления на икономиката, говори за наличието на далечни държавнически стратегии – това, което днес липсва на държавното ни управление, все едно от каква политическа сила е доминирано. И да не се правим на много мъдри и критични, когато осмиваме някои примитивни възгледи на партийното ръководство за ролята на изкуството през онези първи сиромашки години, когато пътувахме за Москва да се учим на филмово четмо и писмо, а хлябът и млякото в България бяха все още с купони, и децата все още не знаеха какво е шоколад!


- Имаше ли натиск каква да е тематиката на българските филми тогава?


– Не може да се нарече „натиск” изразеното предпочитание към „съвременната” тема, системата от „контрактации”, награди, премиални, звания и всякакъв род регламентирани и нерегламентирани поощрения, за да се насочи филмопроизводството в желаната от висшия партиен ешелон – не винаги най-просветената част от обществото! – посока. Понякога това даваше резултати, твърде често – не. И ние, творците, разбирахме нещо от съпротива на материала и доколкото беше възможно, изкуството и литературата ни с променлив успех преодоляваха насрещните течения! А къде на този свят, през коя епоха, духовността не се е съпротивлявала на догмите, на властовия или пазарния натиск, и не е воювала за собствена територия?


- Опитвам се да разбера и все не успявам защо никой не защити социализма у нас през 89-та? Смяната на социализма с капитализъм не се преживя като драма, а като облекчение сякаш...
– А защо мислите, че никой не го е защитил? За да си човъркат в носа ли във Великото народно събрание един до друг, в левите седалки на Парламента, до новия партиен ръководител Александър Лилов, седяха Валери Петров, Леда Милева, Стефан Продев, акад. Азаря Поликаров и още десетки стойностни творци и дейци от всички други области на нашето стопанско и духовно битие (с притеснение прибавям и себе си). Сигурно вече е ясно това, което ние вече знаехме – че социализмът в стария си, тоталитарен, командно-бюрократичен и еднополюсен модел е изчерпал напълно възможностите си; че сме претърпели поражение в Студената война със Запада; че са ни нужни нови стратегии и радикално променени механизми на политическата борба. А и нов тип ръководство и архитектура на партийното строителство. Някъде успяхме, другаде се препънахме, продължаваме да се препъваме и досега. Но дори и в кръгова отбрана срещу зложелателите ни, никога малодушно не вдигнахме ръце за да се предадем – поне онези, които останаха верни на социалистическия идеал.


- Не беше ли класическа „цветна революция” случилото се през 89-та?


– Беше по-скоро безцветна: хората знаеха какво повече не искат, но не знаеха какво искат. Това ни направи лесни за манипулация в очакване на Годо.


- Чувствате ли се сега, четвърт век след 89-та, употребен, в ролята Ви на дисидент?


– Никога не съм бил дисидент, сиреч враждебно настроен по принцип към социализма като изход от бедите на капитализма. А по-скоро критичен към неговия опорочен прочит и практики. Ако имате предвид „закуската” ни с президента на Франция Франсоа Митеран във френското посолство, означавана от начинаещи млади журналистки като „дисидентска”, не забравяйте, че от 12 поканени деветима бяхме и останахме членове на БКП. А един от тях, Стефан Продев, по-късно стана основател и душа на вестник „Дума”. Значи другаде е закопано кучето!


- Академик Сендов наскоро се разбъбри, че закачките около „Кристал” били организирани от американците. А организаторите на митинга през 89-та бяха ли организирани по същия начин? Тук тезите са поне две – едната твърди, че едва ли не Маркус Волф е дошъл в София, за да проконтролира нещата. Писателят Георги Мишев последен формулира тази теза в спомените си. А другата теза твърди, че тогавашните ви настойници са били с отвъдокеански произход. Вие трета теза ли ще изложите?

– Не съм сигурен в информацията на моя добър приятел акад. Сендов за американските организатори на случая „Кристал”. А тогава какво да кажем за „случаите”, проснали се по едно и също време и през два континента – от Берлинската стена до площад „Тянанмън”? Явно бе, че онзи тоталитарен модел на социализма отдавна вече буксува, че сме претърпели поражение в Студената война и че промяната е неизбежна. Не изключвам американско побутване за досрутване разклатените темели на сградата, но по този въпрос питайте привържениците на конспиративните теории. Лично аз предпочитам българската поговорка, че каквото сам си направиш, друг не може да ти го направи!
Що се отнася до твърдението на Георги Мишев, мога само да изкажа съжалението си, че е дрънкал и писал подобни глупости. По времето, когато в моето жилище обсъждахме проблема кога и как да организираме първия митинг в подкрепа на промяната, генерал-полковник Маркус Волф, отдавна вече пенсиониран поради политически несъгласия и с ръководството на ГДР, и с Горбачов, е в неутрална Виена. Той отказва примамливото предложението на ЦРУ да замине със семейството си на работа в Щатите и преговаря със западногерманските власти да се предаде при условие, че ще има публичен съдебен процес. Процесът се състоя в Дюселдорф и великият разузнавач Маркус Волф - „Миша”, бе обявен за невинен. Толкоз, други подробности срещу ракийка! А жалко, че Георги Мишев, когото всички ние в киното горещо подкрепяхме и считахме за свой приятел, пише глупости, вместо да брои дивите зайци на нашето печално съвремие!


- Имахте ли отношения с Държавна сигурност? За КГБ, ЩАЗИ и МОСАД няма да питам.


– По-добре и не питайте. Аз нямах отношения с ДС, те имаха отношение към мен. Неотдавна от Комисията по досиетата ми предадоха един диск с осем дебели тома записи от шестте микрофона, вградени за подслушване на мислите, които се споделят у дома – жилище на един потомствен комунист, член на щаба на партизански отряд, осъден на смърт за участие в Съпротивата. Това е само моята частица от всеобхватна „Операция Родопи”, която трябваше да опази социализма от социалистите. И която подсказва защо онзи тоталитарен модел беше обречен.


На снимката Анжел Вагенщайн


Из литературната анкета на Стоян ВЪЛЕВ с Анжел Вагенщайн, част от поредицата „Българската литература от втората половина на ХХ век”

 

_ Обратнo _

брояч : 886023         
  

Главен редактор на WWW.KNIGI-NEWS.COM - Стоян Вълев - world_of_books@abv.bg
Литературен сътрудник - Мария Узунова -info@knigi-news.com