Книгите на Стоян Вълев    
 
 
   НОВИНИ
   ИНТЕРВЮ
   РЕЦЕНЗИИ
   НАБЛЮДАТЕЛ
   ПАМЕТ
 
 
Анкета
Има ли цензура в литературния ни живот?
ДА
НЕ

Търси

в

   

ВРЕМЕ Е ДА РАЗБЕРЕМ, ЧЕ ТАЛАНТЛИВИТЕ БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ НЕ ОСТАРЯВАТ, ТЕ ПОМЪДРЯВАТ. ДОКАЗАТЕЛСТВА?
 

 



Доказателството следва – беседата с писателя Никола Инджов. Поводът е, че тия дни Никола Инджов бе удостоен с националната награда на БАН и Столичната община „Захарий Стоянов“ за принос към българската книжовност и заслуги към отечеството.



- Никола Инджов на 80… Нататък?

- Самота и примирение… Не е случайно, още преди петдесетина години в поемата „Дългосвет” като че ли бях писал за подобно психологическо състояние:
...Сега е
часът за пътища в сърцето,
предимството, че съм поет.
И от поетика обзет
живея дълго, дълго светя.
Изглежда, че това преждевременно описание на всекидневието в напреднала възраст се сбъдва. А примирението в моя случай не е религиозно съзнание, то е може би закъсняло прозрение за преходността на света и непреходността на човека. Казано иначе, моят свят вече си отива, моето човечество - още не.
Ето защо на честването на юбилея ми в големия салон на БАН вместо предвидения поетичен рецитал произнесох слово за моя бежански род.
Да, аз съм беломорски тракиец, потомък на българи – бежанци от патриаршеското село Манастир. Там са родени моите родители, деди и прадеди. Там са ни и люлките, и гробищата. От нашето семейство първото поколение, родено извън турското робство, е моето. Първото поколение, погребано тук, е на майка ми и баща ми. В детството не знаех, че между Коледа и Великден има όдуша – Задушница. Сега знам, но според поверията нашите покойници се превръщат в „Ангелски човеци”, нито остават на белия свят, нито изчезват в отвъдния…
И моите ангелски човеци са бежанци, сред тях е Патриарх Евтимий, преживял последните десетина години от живота в народностното обкръжение на нашето село – и на нашия род.
В пределите на човека ние, бежанците, съхранихме родината, която цар и господар не съумяха да запазят в пределите на държавата. През есента на 1913 година бяхме прогонени с огън и меч от нашите поселища. Когато една величава военна победа – превземането на Одринската крепост, върна Беломорска Тракия на България, обаче едно непостижимо за ума монархическо коварство ни изостави отново под игото.
Знаете ли за бежанския керван покрай десния бряг на Марица през Армаганската долина до брода през Арда при граничната застава в подножието на България? Този път е осеян с известни и неизвестни лобни места – Мъгленик, Илиева нива, Ятаджик, някъде там ятаганът посече четиридесет и две жени, деца и старци от моето потекло? Знаете ли за силом наложеното преселение на българските села от Беломорска Тракия през 1924 година? Път от род и родина към изконно Отечество и целокупен народ.
И все пак бежанци...
Нашата орис е в нашите имена.
Инджовци като баща ми, Чанчеровци като майка ми. Чанчер означава майстор на чанове, тюмбелеци, сахани, тепсии. Индже носи историческия смисъл на народен закрилник. Ние сме българокръвни, българогласни, българоглави, на три езика сме общували с други беломорски тракийци - гърци, турци, арнаути, евреи, арменци, но никой не е чувал от нас нито една робска дума! Това е родовият завет за мене, писателя. И както знаете, в моите книги няма нито една робска дума!
България даде на моя бежански род място под слънцето по черноморското крайбрежие. Инджовци и Чанчеровци и днес се раждат и възраждат в Созопол, Приморско, Царево, Ахтопол, Приморско, Китен, Синеморец, Лозен, Резово, Несебър, Равда, Поморие, Свети Влас, Обзор, Бяла. Нашата родова кръв пулсира в бургазлии и варненци, в старозагорци и ямболии, в пловдивчани и хасковлии.
Какво дадохме ние на България?
Вяра в добродетелите на бежанците и държавна мощ да посреща бежанци като свой предишен, сегашен и бъдещ народ. Нас и други като нас…


- Когато бе главен редактор на „Литературен фронт” направи публично достояние най-мъжествената постъпка – отвореното писмо на Дамян Дамянов.... Невероятно, но факт- най-слабият физически реагира най-мъжествено!


- Хайде най-напред да си припомним това писмо.
“До Румяна Узунова
ЕКОФОРУМ – София
Госпожа Узунова,
Ако това писмо бях ви пратил лично и преди много години, бих ви нарекъл просто Румяна, защото тогава имах височайшата чест да ви виждам в писателското кафене и да ви допускам до моята маса.
Чух, че прикрита зад очевидната си официална виза и неофициалното ви, но обяснимо за мен ваше безсрамие, вие вече сте посетили това кафене и сте имали “учтивостта” да се ръкувате с повече от посетителите. Благодарете на случая, както аз – на своето щастие, че не съм бил в състава на подалите ви ръка. Вие сте ерудиран човек, знаете кой е Иван Пейчев (той вас не ви знаеше, но все едно!), ако си спомняте пиесата му “Всяка есенна вечер”, Андрей, пред протегнатата ръка на предателя си Богдан отговаряше: “Махни ръката си! Предпочитам да плюя на по-чисто място!” Отнесете тези Иван- Пейчеви думи към нашето несъстояло се ръкостискане.
Веднъж, по време на злополучния случай с още по-злополучния Петър Манолов, ми бе казано, че сте прочели и моето име сред имената на гласовете в негова подкрепа. Така беше, не крия. Направих го от човечност- “един човек умира от глад”. В тази човечност поради своята вродена наивност не вложих и друго: мошеникът, бездарникът е готов на всичко!Даже да умре от глад, но все пак, поне за един миг, да стане център на внимание, да направи от въгленчето си звезда. За такова въгленче, издебнало случая и мига си, смятам и вас. Вие сте малкото мъждиво въгжленче, издебнало своя миг, своето място и време, но искам да ви умеря: звезда от вас няма да стане. Вие сте само едно жалко отблясъче от един голям пожар. Впрочем, бъдете си каквото искате. Често пъти жадният за известност луд е готов и да убие, стига хората да видят, че той съществува.
Някога ви познавах. И говорех с удоволствие с вас, защото в интерес на истината,х вие сте умен и речовит човек. Жалко, че вместо да използвате този ум и речовитост за творчество, сте избрали по-доходния им пазар: битпазара на политиката. Аз ненавиждам думата “политика” и пред нея предпочитам другата – далеч, далеч по-чистата и неподкупната – ОТЕЧЕСТВО. (Спомняте ли си такава дума?)
В моето отечество не всичко върви по мед и масло, има много и много нечистотии, но струва ми псе, че тези нечистотии би трябвало да бъдат казани от българин и в България. Казани от мръсно място и мръсна уста, те стават хилядократно по-мръсни. И ужасното е, че те могат – по неведомите пътища на дипломацията и на нейната задължителна тактичност – да стигнат до залата на един екофорум. Що за чистота е тая, която чисти “околната среда”, без да е очистила душата си?
Както и да е. Желая ви приятно пребиваване!
Зная, по-точно помня, че вие някога обичахте афоризмите. Ако още имате вкус към тях, запишете си един от мен: “Не е възможно да обичаш човечеството, без да обичаш отечеството си”.
Когато се върнете в своето второ отечество, и все пак, ако случайно между две хули и двата им скъпи хонорара останете тъжна и самотна, припомнете си моето глупаво афоризъмче и нека то ви донесе скромен приход...За душевната влогова книжка. Аз поне имам такава и, уверявам ви, тя е милиардерска. За вашата – не знам.
Желая ви здраве и щастие! Даже и в библията е казано: обичай врага си!
17.Х. 1989
Ваш бивш сънародник
Дамян П. Дамянов”
Моите коментари по-долу са всъщност цитати от обширната ми статия по случая, публикувана доста отдавна.
Отзиви имаше всякакви. В подкрепа на Дамяновата позиция се получиха телеграми от името на ямболската писателска група, от пловдивски писатели, от много журналистически дружества, от отделни широко известни хора. Те обаче потънаха в подсиления шум на отрицанието. Около писмото се разгърна всъщност най-озвучената в общественото пространство кампания на протест и недоволство. Първият отклик не предизвика кой знае какво оживление. Имам предвид писмото до редакцията на “Литературен фронт” на една група литератори, предимно аспиранти и преподаватели, в което се заявява: “Позициите, от които смятаме за необходимо да коментираме писмото, са следните: интересува ни преди всичко стила и логиката на изложението, т.е. как то изглежда като езиков факт и публикуването му в изданието на СБП, трибуна, която коментира и възпитава културни ценности от националното ни ежедневие и традиция. И така, отговорността носи не само неговият създател, но и вестникът, който би трябвало да излъчва образци на мисловно и езиково боравене с националното ни слово”. Напълно съм съгласен с последното изречение, а що се отнася до последвалия анализ на Дамяновия текст, то не бе трудно да се долови, че след като авторите характеризират себе си “като редови участници в националния културен процес”, които “професионално се занимават с тълкуване на текстове”, стилистичнсият им похват е изпълнен с предизвикателна ирония. Уви, подобна ирония не даваше добър тон за публична дискусия. Към отказ от дискусия навеждаше и дидактичния финал на писмото: “За да защити своята публичност и полемична пълноценност, всяка словесна експанзия трябва да бъде езиково културна и стилово грамотна. В противен случай тя стремително и категорично се вписва в параметрите на онази публицистика, която безкритично раздава шамари, без оглед на тяхната културна състоятелност като езикови факти”... Двадесетина души са подписали посланието, между които Ивайло Дичев, Иван Кръстев, Едвин Сугарев, Ани Илков, Владимир Левчев, Виктор Пасков, Румен Данов, Румен Леонидов, Елка Константинова. Самите те навярно са усетили не съвсем удачния си опит за полемика, поради което се подписаха отново под друго писмо, получило сравнително по-силен обществен резонанс. Другото писмо е на малко известния литератор Пламен Анакиев, изпратено до Дамян чрез нашия вестник. Ето началото: “Роден в годината на излизане на първата Ви книга, обръщам се към вас не като съдник, а като един от досегашните почитатели на Вашето творчество, понякога – и автор на стихове. Трудно е да повярвам, че създателят на някои от най-мъчително изживените, нежни и лирически творби в съвременната ни поезия... които учат да вярваме в нравствената ценност на житейските отношения, е могъл да таи в себе си толкова грубост и неприязън дори само към една личност”. По-нататък Пламен Анакиев търси аргументи за тезите си дори в действията на тоталитарната все още власт: “Щом като тази „безнаказана безотечественица” е толкова опасна за страната, както се опитвате да внушите, щеше ли да й бъде разрешена виза от българските държавни институции? Нима те се занимават с подривна дейност срещу себе си?” И още един цитат: “Въз основа на какви факти с “вродената си наивност” се убедихте, че Петър Манолов е “бездарник и мошеник”? Официалната оценка, която повтаряте, не дойде ли, след като приетият от литературната критика и от утвърдени български писатели “талантлив поет” започна да се занимава с правозащитна дейност?” С дата 19 октомври 1989 година писмото на Пламен Анакиев естествено бе лишено от информацията, която се натрупа по-късно и около визата на Румяна Узунова, и около дисиденството на Петър Манолов. Но това писмо бе поне за мене първият факт, който ме накара да мисля, че има някаква координация на подобни действия. Как да си обясня иначе, че почти веднага в редакцията бе донесено трето писмо с копие до Управителния съвет на Съюза на българските писатели, което започва така: “На 23.10.1989 г. при Вас бе внесено (вх. № 382) открито писмо от Пламен Ананиев до Дамян П. Дамянов”. Откъде знаеха вносителите датата и входящия номер? Третото писмо е, както пишат, от група граждани от литературно-художествения кръг “39”, решили да потърсят обществена подкрепа. “Само за няколко дена, за 3-4 часа на ден събрахме около 1500 подписа на хора, солидарни с нашето желание ”, т.е., да се публикува писмото на Пламен Анакиев. Следват подписите на Наталия Андреева, Силвия Иванова, Емилия Кацарска – Петрунова, Мария Теофилова, Станислава Миланова и Иво Петрунов с добавката: “Приложено изпращаме Ви 1220 подписа. На 3. 11. 1989 година пред Народното събрание около 300 подписа ни бяха брутално отнети от хулиганстващо лице в присъствието и под закрилата на служители от МВР”… Разгръщам подписката след толкова години и се опитвам да разбера в какво се трансформира патоса на онзи протест, какъв бе литературно-художествения кръг “39”, как се развиха по-нататък обществените кариери на по-известните изобличители на Дамян. Под номер едно в подкрепа на писмото на Пламен Анакиев се е подписал самият Пламен Анакиев. Следват, както са се самоопределили, хора, които непосредствено след този акт навлизат в политическото пространство: Волен Сидеров, поет; Пламен Даракчиев, журналист; Георги Спасов, поет; Георги Вилхелмов Гелеменов, свещеник; Олег Чулев, психолог; Георги Липовански, художник; Пламен Панайотов (от Сливен?); Александър Каракачанов (кой от двамата?); Иван Славов (проф. д-р), Николай Колев-Босия; Румен Данов; Георги Дюлгеров, кинорежисьор; Андрей Манолов, преводач; Коприна Червенкова; Радослав Ненов; Дончо Иванов; Любомир Собаджиев; д-р Константин Тренчев; Иван Костов (самият той ли?)... Протестират срещу Дамян Дамянов и се обявяват в защита на Румяна Узунова деца на номенклатурни дейци – Владимир Любомиров Левчев, Николай Максимилианов Киров, Деян Чавдаров Кюранов... И немалко писатели предпочитат да осъдят своя колега. Мяркат се имената на Едвин Сугарев, Наташа Янчева, Иван Теофилов, Елка Константинова, Александър Йорданов, Красимир Дамянов, Енчо Мутафов, Виктор Пасков, Михаил Неделчев, Марко Ганчев, Георги Мишев, Борис Априлов, Георги Данаилов... Тази подписка е свидетелство за това как се организира социален отдушник – толкова нагнетена отрицателна енергия бе изпусната на воля! На много хора бе подхвърлена възможност да изразят чрез отношение към Дамян Дамянов отношението си към рухващия и без тях български социализъм. Находката на “Координатора” е безспорна. Десетина дни в навечерието на 10 ноември обществото бе занимавано практически с възвеличаването на Румяна Узунова като родолюбец и налагането на Петър Манолов като дисидент. В жертва бе пренесено едно цяло феноменално културно явление, каквото представляваха в съвкупност личността, творчеството и читателите на Дамян Дамянов. “Координаторът” не пожали всъщност и Румяна Узунова – с визата, която й бе дадена. А с негласната прошка за антибългарските й материали бе подсказано, че нейната роля през лятото и есента на 1989 година е подготвяна отдавна. Обществото подразбра това по-късно – когато мълчание съпроводи смъртта й и аз не знам някой от нейните защитници да си е спомнил тогава публично за нея. Дори този, който я нарече “Съвременната Райна княгиня”. Лека й пръст в чуждата земя! Петър Манолов бе посочен със същата целувка на “Координатора” – в негова защита почти никой не се обяви, а последвалото му участие в президентските избори като кандидат за държавен глава облекчи терзанията на Дамян, че е сбъркал по отношение на този човек. Днес новият прочит на писмото на Дамян и документацията около случая показват колко илюзии са съпровождали така наречената “промяна” и колко коварно “Координаторът” се е отнасял към водените от политически заблуди несъгласни с Дамяновото писмо. Но кой бе “Координаторът”, кой?
Е, този въпрос си задавам и днес, но вече съм примирен с обстоятелството, че няма да получа отговор …

- Единствено при социализма бе гарантирано достойно съществуваве за писателя, днес българският писател е сред най-неоправданата част от населението. Възможно ли е отново, според теб, писателят у нас да се сдобие с достойно съществуване?
- Проблем на лично поведение. Аз например съм убеден, че писателското слово е единственото свободно слово в нашето общество. И никой не може да ми отнеме свободата да изразявам себе си. Това е истинското достойнство, тук критериите са морални.

- Времето след 89-та не роди, като че ли, големи литературни таланти. Коя беше причината – страшните и подли времена или, че бяхме съучастници в убиването на България?
- Не познавам достатъчно съвременния литературен процес, тъй като той се разрасна извън привичното книжовно пространство във виртуалния свят. Интернет е препълнен с имена на пишещи хора и с литературна продукция от всички жанрове. Остава ми да преповторя известната фраза, че големите писатели не се раждат, големите писатели умират… И тогава научаваме, че сме им били съвременници.

- Не е ли време за мемоари?
- Може би…

- Все по-често си мисля, че вие, преживелите епохата на социализма, сте длъжни да разкажете цялата истина за това време. Ще го сториш ли?
- Много конюнктура има в понятията за цялата истина. Днес това публично занимание е насочено към тотално отрицание на епохата. Тук и сега се е разразила небивала шумотевица, в която се долавят гласовете на предишни апологети на същата епоха. Личат користнни опити за пренаписване на биографии. Около отделни знакови личности се изгражда нова митология. И така нататък…


Интервю на Стоян ВЪЛЕВ, който добавя: А това, което предстои в живота на писателя в един такъв миг, е обичта на читателите - вчера, днес и утре.

7.10. 2015 г.


 

_ Обратнo _

брояч : 894238         
  

Главен редактор на WWW.KNIGI-NEWS.COM - Стоян Вълев - world_of_books@abv.bg
Литературен сътрудник - Мария Узунова -info@knigi-news.com