Книгите на Стоян Вълев    
 
 
   НОВИНИ
   ИНТЕРВЮ
   РЕЦЕНЗИИ
   НАБЛЮДАТЕЛ
   ПАМЕТ
 
 
Анкета
Има ли цензура в литературния ни живот?
ДА
НЕ

Търси

в

   

ВЪРХОВЕТЕ НА СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА
 

 


ОТКРОВЕНИЕ ЕЛИАСОВО


21 глава от романа „Биографии на отрепки”,
втора книга,втора част

1.
Ако човек умира от болест или от старост, а не от катастрофа или каквато и да е случайност, денят на смъртта може да бъде разпознат по едно неочаквано и обикновено краткотрайно оживяване на функциите, което заблуждава близките и ги изпълва с надежда, че трапът и този път е прескочен. Петканов, в чиито ръце бяха умрели и баща му, и майка му познаваше тези хитрости на смъртта и изтръпна, когато една сутрин завари болния Елиас някак прояснен, седнал в леглото, подпрял гърба и главата си на изправената до стената възглавница.
– Заповядайте, заповядайте, г-н Петканов – приветства го той още от вратата. – Тази нощ тя дойде, приседна тук на леглото и дълго и пронизително ме гледа в очите. Така ми се стори в тъмното. Опитах се да запаля лампата, но много нежно, макар и със студена ръка, тя ме спря. Но седнете де, седнете – посочи той единствения стол в стаята, като видя, че Петканов се суети.
– Знаете ли, г-н Петканов? – продължи после все така вдъхновено. – Тя въобще не е страшна. Впрочем в тъмното аз въобще не я виждах, но с всичките си сетива я усещах. Тя облекчава; с всичките си сетива усетих това. Нищо не ми каза, но бе така облекчителна, донесе ми покой. Ние си говорихме мълчаливо. По-точно тя мълча, а аз си мислех, но знаех, че тя чете мислите ми като на екран.
И, изглежда, беше доволна.
Когато се изморих, тя стана, а на мен ми стана студено и докато се увивах в одеялата, видях – или чух, знам ли? – как излезе.
Излезе през стените. Нея не видях, но как се разтвориха стените, видях и после се затвориха. После се разсъмна, дойде сестрата, помогна ми да закуся, лекарствата, но и без тях вече знаех, че тя ми отпусна живот – не знам колко, но ми отпусна.
- За какво мога да употребя този живот, г-н Петканов? – прекъсна той монолога си, за да го продължи веднага. – За най-ценното. Да разсъждавам. Добре, че дойдохте. Иначе щях да се тревожа, че безценните ми мисли така и ще си отлетят в небитието.
Лукавата искра проблесна в семитските му очи. „Значи наистина е добре” – помисли си Петканов -, щом както винаги е готов за тирада.”
И тя започна.
---
–Светът е устроен прекрасно – възторжено обяви болният. – Искам да кажа устроен от този, който го е устроил (за вас нека бъде природата или Bисшия разум, за мене – Бог), няма да спорим, понеже моят разум не е толкова независим, колкото вашия, но в замяна сетивата ми са много тънки. Но чуйте какво си мислех, докато тя седеше на леглото ми – обяви той тайнствено, докато с разтворените си ръце, триейки пръсти подсказваше, че нещо му липсва.
Липсваше му естествено бастунът с лъвската глава и незабавно Петканов му го подаде.
– Над всичко видимо и невидимо властва един закон – прогласи веднага той с оня глас, за който не бе възможно да се определи напълно сериозен или напълно ироничен бе. – Това е Тя. А какво всъщност е Тя, г-н писателю, какъв закон следва Тя, на какво учи единствената субстанция на тази земя, която може да се учи – сиреч, човекът с неговия разум? Питам: какво се е научил човекът от Смъртта, какво е научил за нея?
Да се страхува!
Но как може да бъде опознато онова, от което се страхуваш, и как можеш да си вярваш, че си познал сладостта и мъдростите на живота, когато едва прогледнал, вече си узнал, че си смъртен? Узнаването на Смъртта кара човека да пренебрегва своя разум. Страхът от смъртта е причината за всички страхове в дадения ни съвършен свят.
Той го изгледа с тържестващ поглед, сякаш предварително убеден в неговото невежество.
– Човешкото невежество – продължи след това – произтича не от нашето незнание, а от нашето бягство пред Смъртта. Не можеш да познаеш онова, от което цял живот бягаш, и не смееш да се извърнеш, за да го погледнеш в очите. Не знам дали Маркс или Хегел, или дори Кант с огромната мъдрост, която са събрали, могат да дадат на човека толкова просто и достъпно знание, колкото са му давали Свещените книги. Защото най-голямата и може би единствената велика мъдрост, която всяка религия се наема да даде на човека, е да не се страхува от Смъртта, понеже в неизбежността си тя ни дава неопровержимо най-висшето познание – познанието за относителността на нашето съществуване; искаш или не искаш, вярваш или не вярваш, винаги да потръпваш от оня хладен полъх във врата си, когато си сам в отвсякъде затворената ти и заключена стая.
Всичко е относително, нашият живот – също и Смъртта е върховното доказателство. И какво можем да противопоставим на странния полъх или на всекидневното ни малоумие да се мислим прави и силни?
Едно единствено разумно нещо – много обикновено и много-много трудно – малко смирение!
Смирението, г-н Петканов, не е покорство или примирение, не е отказ от себе си и не е слабост. Смирението е прозрение. Не знам дали разумът участва в него или само това, което сме натрупали в предългия си исторически живот – културата искам да кажа, – културата-инстинкт, създадена под погледа на Смъртта.
Да, да! Защото Смъртта е главният архитект на човешката култура. Как иначе да си обясним тоя несекващ порив на крайното същество да създава (или поне да се мъчи да създаде) безбройни свидетелства за своята безкрайност? Цялата ни хуманност произтича от тук – без да смеем да я погледнем, ние тичаме пред Нея с желание да й покажем още малко, още малко, още мъничко, че не й принадлежим и че всички следи – културата,искам да кажа, която създаваме - я отлага, прави я безсилна.Цялата ни култура е бягство пред Смъртта.
Той се облегна на стената зад себе си и оброни глава явно изтощен.
- Жалко - продължи - защото тя невинаги е отзад. Казах ви, че нощес тя излезе през стените – излезе отвсякъде. И ти няма къде да се скриеш, няма накъде да завиеш – ти си пред нея винаги гол и с всичките си дела. И безпаметният страх се укротява, малко се смирява, ако онова нещо в теб, за което говорят в Кьонигсберг – моралният закон в мен - се размърда, увери те, че не те е напускало, не е отсъствало, не е спало през целия ти живот и не се събужда сега, обладано от ужас.
Научих неговото име, г-н Петканов; тази нощ го научих. По право винаги съм го знаел, без да знам какво всъщност е.
Задъхан, той се спря, пое си дъх и тихо, сякаш доверяваше върховна тайна, пошепна:
– Достойнството; то, казвам ви, е единственият признак, че
онова нещо действително е в гърдите ви, същото пред което Кант онемява.
Веднага бесовете на екзалтацията пак го обладаха.
- А какво е достойнството?
Той се дръпна върху възглавницата си, почти седна на нея и като размаха бастуна в едната си ръка, като да обявяваше победа над невидим противник, извика:
– Нищо друго освен съзвучие със... моралния закон в мен Тъждество между това в мен и онова над мен – звездите на нощното небе..
Целият блестеше; всъщност огромни блестяха очите му в разбърканата рижосива коса и брада.
– Чутовно е, г-н Петканов! Неизразимо е!... Пердетата паднаха от очите ми и проумях – не, не – прозрях! В света, в който живеем, света на парите това е единственото нещо, пред което парите са безсилни. Защото само достойният няма нужда от видимост, понеже достойнството е мяра между това, което другите виждат в теб, и това, което ти мислиш за себе си.
В очите му светнаха гневни искри и веднага пак се възпламени, очевидно от някакъв нов хоризонт, който му отвори собствената му мисъл.
– А в такъв случай – прошепна като че изненадан от себе си – знаците на човешките отличия имат смисъл само ако търгуваш с духа; те са нужни на онзи, който се продава. Не са нужни на този, който казва, защото не може да не каже. Но кой казва, защото не може да не каже? – попита се озадачен. – Това е човекът пред Смъртта.
Тук внезапно замълча
Петканов чакаше настръхнал края на разсъждението му.
И със съвсем спокоен глас, какъвто рядко бе чувал от него, Елиас продължи:
– Струва ми се, г-н Петканов, че нощес я видях. Беше тъмно, разбира се, и не различих подробности. Но силуетът беше величествен. Не всичко величествено е и красиво.
Но тя беше.
И се почувствах смирен, облекчително смирен. Смирен макар и неудовлетворен. Защото аз цял живот се мъчих над един и същи въпрос – същият, заради който основахме Академията – какво е човекът?
И той така си и остана нерешен за мен…
Но докато я усещах седнала до мен на леглото, за първи път в живота си, за първи път, казвам ви, усетих някаква яснота, някаква прозирност – едно усещане, че съм много близо до отговора и че това ми се дава именно защото вече не се страхувам, защото я погледнах в лицето и видях нейното величие и красота.
А точно тогава тя стана, разтвориха се стените и се усетих положен в нощта, под звездите в безкрайни пространства – в живота, в селенията, които единствено будят върховния ни възторг.
---
Той се свлече от възглавницата, прегърна жезъла с едната си ръка и дръпна завивката с другата.
– Слушайте, г-н Петканов. Оставете ме сега. Нищо не ми е нужно и знам, че няма да умра. Елате утре. Не, не – утре вечер! Ясно ми е – прозирно ми е всичко! Никога не съм се чувствал така. Елате утре, и то по- късно. Не се тревожете, няма да си тръгна, без да ви видя поне още един път.
Може би това беше шега, макар и мрачна, но той го каза с такава увереност, че на Петканов нищо не оставаше, освен да се посуети и да излезе с обещанието, че точно ще изпълни заръката му.


XXIV

На другия ден, след като се бяха разделили с Елиас, вечерта вече по тъмно Петканов, натоварен с провизии, завъртя ключа на сивосинята мукавена врата с до болка познатия кадуцей и като премина през мрачното коридорче, завари стареца по пижама в трескаво състояние. Не лежеше както обикновено напоследък с лице към стената, а бе седнал в леглото с някакъв разтворен бележник върху коленете, който той с въздишка остави при влизането на Петканов.
– Цяла нощ вчера и днес от сутринта се опитвам да запиша една моя идея – поясни, като хвана погледа на Петканов върху бележника. – Обясних си нещо много важно, но ми е трудно да го предам с малко думи...С точни думи...
Той съжалително погледна отпуснатите си ръце.
– Но ще се опитам да ви го разкажа, г-н Петканов. Макар че то също не е лесно.
Петканов се опита да го успокои – и утре е ден, нека сега вечеря – носил му нещо за хапване, пък утре ще наминел преди работа...
– Не, не! – възпротиви се енергично болният . – Повече от храната имам нужда да говоря. Изслушайте ме сега; важно е.
И като му посочи единствената табуретка в стаята, облегна се нервно на таблата на леглото, докато с привично екзалтирания си глас започна така:
– Да ви кажа направо – навремето с вас сбъркахме, г-н Петканов. Нашата Академия май не си свърши работата. Нали трябваше да решим фундаменталния въпрос – предназначението на човека. Но, изглежда, поехме грешния път; разделихме неделимото, накъсахме проблема, говорихме за паметта, за дълга, за митовете и митоборството. И за още толкова други частни неща. Сбъркахме постановката още в самото начало. Поставихме колата пред коня, както казва вашият народ.
Дълбока въздишка се откърти от гърдите му.
– Но така са сбърквали и всички преди нас, които са си задавали тоя проклет въпрос. Струва ми се – не, вярвам го! – правилният въпрос не е какво е предназначението на човека, а за какво му е било на Бога да създава човека. Казано по вашему: за какво й е притрябвало на природата да създава човека? Тоест какво е той от гледна точка на вечността според това, което знаем за него?
Нека не ни интересува кой точно и как го е създал? Нека приемем, че не Бог и не Вселенският разум са негови създатели, и дори не еволюцията – въодушеви се той. -¬ И ако изобщо не се интересуваме кой и кога и даже с цел или без цел го е създавал, тогава първо трябва да се попитаме какво е човекът. Но не в разните му там философски смисли, които неизбежно, търсейки отговора, пак ще допрат до предназначението му, а в най-общия смисъл – как изглежда човекът сам за себе си?
Как изглежда не в очите на Всемогъщия си създател, нито на Вселенския разум, нито на Вселенската еволюция, нито на всичко, каквото и да е, което може да го е създало? Как изглежда той в собствените си очи на крайно същество, залутано в безкрайността със своето съзнание?
И какво ще си отговорите тогава, г-н Петканов, с писателската си интуиция? Жалко, че го няма между нас г-н Софрониев да го попитаме същото; с неговата научна интуиция той много би ни помогнал. А като не можем да разчитаме на него, чуйте мен.
Той се опита да се изправи, повдигна се на лакти, но само увисна на тях.
– Няма да ви мъча, г-н Петканов. Казвам направо: както и да го погледнем, откъдето и да го гледаме, едно е сигурно: ще видим човека несъвършен, сиреч незавършен.
Ако е нечий проект – някой не си е завършил проекта.
Ако е плод на еволюцията – нещата са още по-тъжни. Виждаме го за 5000- 6000 години постигнал необикновено много в проникването на световните тайни, но по отношение на „онова в мен”, което вашият Кант съизмерва със звездното небе, не изглежда ли дори отстъпил от първичното, което е притежавал в библейските времена? Определено, определено, сигурен съм. А това е главното свидетелство, че веднъж създаден, у него са заложени различни възможности, докато Създателят се е оттеглил и отдавна само наблюдава неговите избори, включително и опитите му да влезе в контакт с Него или въобще да изключи съществуването Му.
Не съм аз авторът на тая злокобна съпоставка. Аз само я използвам, за да проверя подозрението си, че именно като незавършен проект човекът е бил нужен на Създателя си, който и да е той, за да провери някаква своя велика, нам недостъпна, но безусловно грандиозна цел.
А каква по-грандиозна цел може да има за Създателя, г-н Петканов, от тази през очите на собственото си създание да надникне в собственото си дело? Да види величието на Вселената, която е създал, на звездите и на пространствата, на съзиданието и разрушението, което ги движи, на разгадаването на собствените си тайни и (дали не?) – на усъвършенстването им? Кой велик творец не би поискал да погледне на собственото си дело през очите на себеподобен?
Слушайте, г-н Петканов. Онзи, който е създал тоя необят, това величие, тая надразумна, непостижимо сложна и непостижимо проста Вселена, това съвършенство, какъвто и да е бил той и каквото и да е бил -–Стихия или Разум или и двете заедно, в името на своето съвършенство, г-н Петканов, той не би могъл да няма потребност от същество – разумно, но несъвършено, което да застане пред него, а той... той да погледне през него собственото си дело.
И не само за да го вижда.
Заради още нещо, още нещо!
Облегнат на лактите си с мъчително усилие се изтегли по-високо на възглавницата си и продължи:
- Страшно – не! – страховито е величието на съзиданието в космическата пустота. Но когато има още едно същество, което може да го изпита ... представяте ли си какво означава това? Бог може да осезае безсмъртието си само през друго разумно същество. И тогава границите между живота и смъртта падат, г-н Петканов – това е безсмъртието. Защото само безмерното може да бъде и безсмъртно, тъй като ако умира нещо в него по закона на безмерността, в същия миг нещо трябва и да се поражда. Но са нужни две същества – какво говоря? – два субекта не, не! – две субектни субстанции, ако не съм казал безсмислица. Но и безсмислица да съм казал, те е трябвало да бъдат достатъчно сродни и достатъчно различни, за да се постигне целта.
И Господ – нека бъде Господарят на Разума – е пожелал човека!
И човекът му е трябвал разумен и несъвършен.
Разумен – за да сподели.
Несъвършен – за да се възхити, да се разплаче от възторг или за да бъде вечно недоволен и неудовлетворен, за да бъде вечно търсещ.
Това е всичко, г-н Петканов.
Защото величието (а как пък не безкрайното величие!) се нуждаят от прозор, през който създалият го да го обозре.
В това е, в това е причината за появата на човека. И без съмнение неговото предназначение. В нищо друго не би могло.
Колко е просто и колко е величаво! Извън човешко е – съвършено! Разумен и несъвършен!
Защото само от разумното, но несъвършеното може да се обозре и почувства съвършеното.
От нищо друго не би могло.
Но каквото и да допуснем и както и да наречем причината за това отклонение от природата, каквото е човекът: Висше съзнание, Космически разум, Бог, както го наричам аз и какъвто съм убеден, че съществува, ако той именно е създал човека като единствено изключение в природата, повтарям, с неговия разум главният въпрос за самия човек е не да търси своето предназначение, а да се опита да се постави на мястото на този Висш разум, който и да е той, за да се попита каква е онази възможна цел, която се е преследвала със създаването му.
Целият трепереше от вълнение и в това вълнение погледът му улови погледа на Петканов – вероятно равнодушен, и изведнъж се прекъсна:
- Колко лошо се изразявам! – каза. – Не ми достигат думите, макар че това е езикът, на който съм мислил цял живот.
- Но да се опитам – извика след това в прилив на нов екстаз – да го кажа и по друг начин.
- Нека си я представим тази Сила в необятния Космос сред звездите и мъртвите планети, сред светлината и черните дупки, сред природите и живите същества. Нека тръгнем от понятието, както съветва Хегел, и нека се изпълним в неговата всевластност в проявените му и непроявени потенции, във възможната му свръхчувствителност и вероятна безчувственост, във всичко, което е.
И да се попитаме - какво?
Какво още е потребно на този Абсолют в неговата безграничност, във вседържаността му, във... във невъобразимата му абсолютност?
Какъв е, какъв може да бъде, г-н Петканов, отговорът на този прост въпрос?
Запитах се и изтръпнах.
И тогава, точно тогава ми просия тая простичка, елементарна и затова фундаментална, стори ми се, мисъл:
- А чрез какво тази Сила, този Космически Разум, това Всеобемащо съзнание би могло да получи представа за своята абсолютност, за своята всевалидност и безграничност?
И си представих човека в неговата подобност отначало като негово огледало, замътено, плуващо в мъгли, просветващо в слънце, заливащо се в дъждове, замръзващо в лед.
И видях как в това огледалце слънцето просветва все по-силно и по-ярко и как Божието око вижда в него всичко, което Божият разум е създал.
Но какво, мислите, че е всъщност това, което вижда? А какво друго би могло да бъде освен самия Себе си.
И не е ли разумното същество единствената възможност на Бога да види Себе си?
Не съм теолог, не съм философ, не съм и окултист, за какъвто ви се представих.
Не съм и космодеист, макар да нямам възражения, ако ме поставят като запетайка между имената на Гьоте, Шилер, Лесинг и толкова други, зад които стои Спиноза.
Аз съм раздвоен, разтроен и разделен на толкова „исти”, колкото е възможно да съществуват в мисленето на света.
И в моята разделеност, в моята разпарцаленост ми хрумна тази простичка, елементарна, сигурно недостойна за всяко научно ухо, метафора:
Човекът е прозорецът на Бога, на Вселенския разум го кажете (все тая) към Всемира.
А кога, в кое и кога, човекът най-пълно, най-разтърсващо и най-могъщо в дадения му свят се докосва до Всемира?
Нима не когато гледа звездите... звездното небе впрочем?
Какво излиза, г-н Петканов?
В Кьонигсберг са казали по-ясно, по-силно и по-величаво всичко в една фраза и в една метафора, отколкото в цялата „ Die religion innerhalb der grenzen der bloßen vernunft”, тоест „Религията в границите на самия разум”.
Казвам ви: човекът е прозорецът на Бога към собственото Божие дело. Което сам вие потвърждавате във вашата книга с оная страшна мисъл на оня, който е бил отвъд нашия свят. Помните ли: „Целият закон на човешкото битие се състои само в това, човек винаги да може да се преклони пред безкрайно великото.”
А ние загубихме толкова време да разсъждаваме за предназначението на човека.
На мен това ми стига. Изпитах радост – не, не! – възторг, а възторгът никога не лъже.
Възторгът е чувството, което изпитваме, когато човешкото в нас надмине себе си. Когато Аз съм повече от себе си. И в това „над себе си”, каквото не изпитах в цялото време на нашите разходки (макар че аз никога не съм имал такива търпеливи и умни събеседници, каквито имах във ваше лице със Софрон), повярвах.
Най-сетне повярвах, г-н Петканов, че знам какво е Човекът!
Не е ли вероятно, а още повече, не е ли величествено да си представиш Бога, съзерцаващ Вселената си през Човека?
И каква по-величествена мисия може да му е дадена на Човека от това да бъде прозорец към Всемира, значи на самия Бог, който е Всемир.
Чудя се как през целия ми живот (а беше дълъг живот), при всичките ми пътувания по света, при всичките събуждащи страх и трепет гледки на Божия свят, който съм видял, при всичките велики книги, които съм прочел, и при всичките низости и човешки падения, които съм преживял, тази мисъл не е могла да ме осени в цялата си простота и яснота, а изплува от мъглата на съзнанието ми тук, пред този прозорец в панелното гето и при тая гледка към Витоша над него?

Ръката му сочеше прозореца, добре познатия прозорец на Петканов. А през него в една цепка между панелните вериги, дълбоко между тях, се спускаше тъмновиолетовото небе на софийския залез и в него съвсем не величествено, но изящно крехка, като въздишка на Бога, прозираше Витоша с най-високия й връх – бял всъщност и искрящ в неподвижните, напоени със светлина, облаци.
Очите на Петканов се замъглиха.



ХХV


1.
Беше станало късно, но не заради късния час, а заради това, че след страстната тирада, в която му обясни откритието си за човека, както изглеждаше трескав, Елиас изведнъж се отнесе в някаква небитност, Петканов реши да остане цялата нощ при него. Състоянието му наистина ставаше тревожно; на моменти той губеше контактност и докато Петканов се опитваше да го положи в леглото, болният се силеше да стане, упорито взрян в прозореца, който в края на разказа си му бе посочил. Отговори с мълчание на всички призиви да хапне нещо, отблъсна с отвращение водата, която му се поднесе, и дойде в съзнание само веднъж, когато в отчаянието си Петканов извади телефончето си, за да телефонира на 112.
Като да беше загубил говор при вида на паникьосания Петканов с телефон в ръка, той измуча нещо неразбрано и твърде разбрано помаха с показалец на отпусната си върху завивката ръка. И това се повтори веднага с такъв ужас в очите, че Петканов механично прибра уреда си.
Всичко започна да изглежда безнадеждно; забранено му бе да телефонира на спешна помощ, забранено му бе да се обади на Спиноза, а други общи познати те и нямаха, докато очевидно болният бе получил някакъв пристъп, може би инсулт, помисли си Петканов, като си припомняше последните минути на родителите си. За да не издаде страха, който изведнъж го обхвана, той се зае да раздига вечерята, която бе приготвил, да отваря и затваря прозореца с безсмислени обяснения как хладният въздух щял да помогне на дишането на Елиас и в един такъв миг на суетенето си, чу:
– Оставете, оставете!
Сякаш някакъв дух шептеше от неизвестна посока.
Посоката не беше неизвестна; Петканов се обърна и видя Елиас с лице към него и очите му го гледаха съвсем смислено, докато от разрошената му брада се отрониха още по-ясни думи:
– Не се страхувайте и не правете нищо... Всичко е по реда си...
Не бе успял Петканов да се зарадва и болният отново се отнесе; притвори очи и заговори нещо неясно, при това и на непознат език.

2.
Но и това не продължи дълго.
След малко той пак дойде на себе си и дори очите му проблеснаха с познатата негова, лукава светлина. ”Сигурно това е последният прилив на живота” – помисли си със страх Петканов, който бе преживял смъртта на баща си и си спомняше един кратък и въодушевен момент при тази смърт. Баща му нищо не бе говорил, само очите му се бяха разширили, като че да погълнат цялата светлина в приземната мрачна стаичка в Нови хан, където умираше без лекар, без лекарство само с ампулата аналгин, която Петканов неумело поставяше, защото бе единственото, което в разгромената страна получи от безсърдечния аптекар, за да поуспокои предсмъртните му болки.
Но Елиас заговори. И заговори с думи, с които никога не бе му говорил.
– Мили приятелю – пошепна той, но не с вечната негова лукавост в ъгъла на устните, в които бе избила капка кръв, а със сантименталната крехкост на умиращ. – Дойде мигът да ви нарека така, както отдавна ви наричам в мислите си. Никога не мога да ви се отплатя за начина, по който ме топлехте в последните години. Сега разбирам нещо, което по-рано едва ли бих разбрал – любовта и смъртта са еднакво силни и еднакво заслужават силните думи. Ще ви припомня едно стихотворение, което сега си спомних и което се отнася и за двете:”Нямам думи за теб, защото ти си всички думи!”
Петканов не трепна, а се разтърси. Никога не бе очаквал, че думите, които някога безсъзнателно бе казал и съзнателно след това като че години се бе мъчил да си обясни, ще се върнат изречени пред него с такава разтърсваща сила.
Но нямаше време за разсъждения, защото Елиас продължи:
– Аз употребих дните си, за да докажа нещо много просто: човешкият живот не е счетоводство, а вие сте последното ми доказателство. И от благодарност сега ще ви кажа нещо, което един маг никога не бива да казва и на което вече не можете да не ми повярвате:
– Енту не беше фантазъм, не беше обсебване, нито вашият призрачен блян, нито тежко психично отклонение… Ние всички идваме от правремената, само че малцина го знаят, а съвсем малко са тези, които заслужават да го научат. Енту беше жената, която ви чакаше две хиляди години. И затова всичко беше така прекрасно.
Той въздъхна и затвори очи.
Това, което порази Петканов, не бе само смисълът на думите, но и времето, в което ги изричаше; той говореше във време, което в българския език означава лично свидетелстване на събитие в миналото, а това при неговото прекрасно познаване на езика не можеше да бъде грешка.
Разтърсен, Петканов попита:
– Вие сте я познавал?
А Елиас бавно вдигна клепки и повече с очи, отколкото с устни сякаш каза – да!
Докато Петканов се мъчеше да успокои сърцето си, съзна, че повече не бива да го пита не само защото той изживяваше най-тежкия час в живота си, а защото се познаваха достатъчно вече и той му бе дал отговора, който можеше да му даде, по начин, по който му бе отговорял много и много пъти – начина на мага Елиас.

3.
Следващите часове Елиас прекара в унес, прекъсван от редки хрипове, при които гърдите му се разтърсваха. След всяко разтърсване Петканов безпокойно се взираше в жълтото му лице и внимателно слагаше ръка на слепоочието му; заедно с топлинката далечно се долавяше пъпленето на кръвта. При едно от докосванията Елиас внезапно и леко повдигна клепките си, взря се в прозореца, който тъмнееше и попита:
– Вечер ли е или сутрин?
– Вечер – потвърди Петканов.
А Елиас не поиска повече светлина, не помоли за повече въздух, не произнесе никаква знаменита или магическа фраза. В полумрака очите му проблеснаха за миг, отново съживени и с глас, който не бе от неговите регистри, но бе ясен и спокоен, каза:
– Време е!
И преди Петканов да попита това, което можеше и да не пита, но сигурно в смущението си щеше да произнесе, добави:
– Време е ...за молитвата, с която умря ...баща ми .
Петканов чу:
– Шема Израел…
Това бяха последните му думи.
И в този миг Фердинанд, който бе изпълзял на ръката му, внезапно и панически се шмугна в ръкава.
А Страбон, който през цялото време лежеше, свит на кълбо на пода, скимтейки, също внезапно се изправи и скочи в леглото, в краката на приятеля си, както хиляди пъти го бе правил.
Очите на Елиас бяха отворени, топлите му семитски очи, малко лукави, разбира се.
Петканов ги затвори.

4.
Елиас бе пожелал Петканов да се разпореди с наследството му. Всъщност вън от Страбон и магическите си принадлежности той нямаше нищо; всичко останало в апартамента, където живееше, бе на хазаина му.
С хазаина Елиас имаше изряден договор; всичко бе предвидено, описано и осигурено. Петканов трябваше само да отчете сметките. За сметките Елиас бе оставил точни пари.
Пари бяха предвидени и за кремацията му.
Вън от предвиденото оставаха само личните му вещи и няколко бележника, изписани на български, иврит и английски.
Последното вписване в българския бележник, само отпреди няколко дни, гласеше:
12 октомври

Нямам никакви съмнения за това, че Бог е създал съвършени светове. Достатъчно е да си живял в ХХ, да не говорим за ХХІ век. Достатъчно е да си съвременник на теорията на относителността, на квантите, на впрягането на атома, на лазера, на нанотехнологиите...
И за да бъдат съвършени в цялата си системност, взаимообусловеност, антиподност и хаотичност всички тия свойства на материята е било нужно някакво несъвършено същество с потенциал за съвършенство.
Само такова същество именно би могло да прониква в световете, за да ги обединява, разграничава, фокусира, разфокусирва и да прави всичко произтичащо от това.
И най-после!
И винаги!
Да занемее от възторг пред величието и непостижимостта на Божието творение.
Нямам повече съмнения; Човекът е прозорецът на Бога към необята, който е създаден от Бога.
Под тия думи с по-неясен почерк, изглежда по-късно, защото бе и с друг химикал бе добавено:
Не забравяйте г-н Петканов: „Само онзи, който се опитва да постигне абсурдното, може да реши невъзмъжното.”


 

_ Обратнo _

брояч : 885050         
  

Главен редактор на WWW.KNIGI-NEWS.COM - Стоян Вълев - world_of_books@abv.bg
Литературен сътрудник - Мария Узунова -info@knigi-news.com