Книгите на Стоян Вълев    
 
 
   НОВИНИ
   ИНТЕРВЮ
   РЕЦЕНЗИИ
   НАБЛЮДАТЕЛ
   ПАМЕТ
 
 
Анкета
Има ли цензура в литературния ни живот?
ДА
НЕ

Търси

в

   

БИОГРАФИИ НА ОТРЕПКИ – СИМЕОН ЯНЕВ
 

 

В края на 2013 г. проф. Симеон Янев издаде и представи книга, която е писал в протежение на 30 години. Става въпрос за „Биографии на отрепки” - продължението на „Биографии на писатели, генерали и трети лица”, чийто първи том излиза през 1983 г.
Това не се превърна в медийно събитие, въпреки, че е такова.
Не се превърна в мащабна културна новина, а е такава, може би за всичките изтелки преходни години досега.
Нямаме друг подобен случай в близко време.
В по-далечно това са „Под манастирската лоза” от Елин Пелин, „Иван Кондарев” от Емилиян Станев, четирилогията на Димитър Талев „Железният светилник”, „Преспанските камбани”, „Илинден”, „Гласовете ви чувам”. Разбира се и нещо близко по-скоро до графоманията, или по-точно до конюнктурното писане – „Обикновени хора” на Георги Караславов.
Третият и четвъртият том на оформилата се тетралогия на писателя, теоретика, критика, изследователя, народопсихолога проф. Симеон Янев имат подзаглавието епохален роман. И това не е толкова закачка или намигане от страна на автора. А може би е белег за сложността на композицията на произведението.
Сложността иде именно от сблъсъка на две епохи. Едната е исторически отминалият социалистически период (условно белязан като времеви отрязък 1944-1989), а другата е сегашният период все още наричан Преход.
Преди двайсетина години това беше Преход към демокрация и пазарна икономика (1991, 1995). Ала постепенно се получи нещо съвсем друго. Разграбване и мафиотизиране на държавата.
Популярна за жалост стана фразата: останалите държави си имат мафия, ала България е единствената където мафията си има държава...
Та приказката ми беше, че действително Книгата се е случила така, че в рамките на писането си е поела у себе си и въпросните исторически периоди.
Апропо променено е и е редуцирано основното заглавие на книгата – Биографии на отрепки. Ще видим обаче кои са отрепките. А сега нека се опитаме да реконствуираме малко нещата.
***
През 1986 г. варненското издателство „Г. Бакалов” събира първата и втората част на романовата поредица в солиден и представителен том, разделен на два дяла, надхвърлящ 600 страници . Последвалите части от 2013 г. са разпределени в два отделни тома, обемащи около 300 - 350 страници всеки . Така че и техният общ брой също е така впечатляващ.
Какво е новото обаче в по-късния диптих?
Ако в изданието отпреди три десетилетия в основата стоеше въпросът за творческата личност и противопоставянето й с графоманията, то в сегашния разказ основното е противопосатвянето на истиснкото писане , истинската наука и квази науката.
Представен е също така и академичният живот. Безумията, които се
вършат в сферата на висшето образование. Нещо, което липсвa в „Биографиите” от 1986 г.
Общите образи за тетралогията са тези на Петканов, Бобевски, но и на народа. Ако в романовата дилогия от 1986 народът е залюлян от събитията, свързани с периода 1918, 1923, 1925, то в диптиха от 2013 се разглеждат изтеклите години от 1989 г насам и случващото се с този народец. (Показателно тук е движвнието на самата дума, трансформацията от народ до народец.)
Масовото преселване,
изнасяне,
напускане на родните предели.
Масовото обедняване на хората.
Девлвацията на
морални,
етични,
че и естетически ценности.
Обезценяване на
Човешкото
и Личностното.
Мутрократизиране на обществото и политическото.
Мафиотизирането на институциите,
дори и на научните.
Смяната или подмяната на ценности.
Разрушаването и разграбването на държавното имущество.
Приватизационните процеси.
Но най-основният въпрос е настъпилата Духовна криза в пределите на българското.
Изчезването на понятия като:
език,
народ,
памет,
култура.
Или по-точно подмяната им. Опитът за подмяна .
Свидетели сме как днес много „учени” и „ученки” дебатират, дискутират, глаголстват как нямало било турско робство и прочее. Тази тема е засегната във втората книга на „Биографии на отрепки“ – показателен епизод с анализирането на една картина, изобразяващао Баташкото клане . Сякаш интелектуалецът С. Янев е пред-видил какво ще се случи днес, в 2015 - 2016година !
Преди 15 години подобни компетентни люде ни развиваха теориите как е хубаво да си сменим писмеността – кирилицата да се спре от употреба, да си ползваме латиница. Един такъв герой е сред централните в романовия опус от 2013 г . Дори за усилията си е награден, макар и за кратко, с министерски пост. Ганьовското, Големнското, Петковското е разпознато във властолюбците, вече минаващи за интелектуалци и образователни стратези – д-р Кичеков, д-р Дунков, проф. Паун Паунков.
Романовият разказ само привидно е ироничен. В своето основно и задълбочено говорене той оформя тъжна и сериозна история.
Духовният срив, на който сме свидетели днес, е показанo текстово как се е зародил и в академичните общности. Подмяната на истинската наука - със симулативната. Подмяната на качественото образование с безумни нововъведения, които дават път на кариеристите, на посредствените, на продажните.
Влиянието на чуждестранни организации, които също имат своя принос за обезкървяването на българската нация. Под атрактивното име Раззинато общество лесно можем да се досетим за кое (не)интелектуално и (не)културно чудо(вище) ни се говори.
Ето така всъщност Ироничното се оказва Трагично.
Този роман няма да бъде обговорен от официозните критици – да, и сега имаме такова понятие. Просто защото ще наруши комфорта и ще секне инерцията на посредствеността .
Появата му може би е закономерна.
Преходът беше първо повествувателно изобразен чрез вулгарните романи на Христо Калчев. Неговите книги „Калигула бесния”, „Цикълът на Месалина”, „Вълчи капан” бяха наричани мутренски книги. Шокираха с първичния и агресивен език. С насилието във всичките му форми – от сексуално до интелектуално. Шокираха и с прототипите си – Илия Павлов, Георги и Васил Илиеви и т.н. родоначалниците на мафията в България.
Почти по същото време се публикува и друга знакова книга „Разруха” от Владимир Зарев. На по-друго ниво се води разказът там обаче. Все пак авторът е доста талантлив. Доказал майсторството си в по-ранни, но пък и по-стилово интересни романови поредици „Битието”, „Изходът”. Някои критици, потърсили журналистическата сензация, сравниха скромния текст на г-н Зарев с многострадалния „Тютюн” на Димитър Димов. Сякаш Преходът жадуваше за своята книга. Вероятно тя се появи донякъде във „Физика на тъгата” от Георги Господинов. Ала тя няма за цел да представи исторически изминалия четвърт век.
Докато „Биография на отрепки” си поставя именно това за своя цел – изобразяване на Прехода .
След мафиотските опуси на Хр. Калчев, а и след политико-социалната „Разруха” на Вл. Зарев, романът на проф. С. Янев сглобява биография на духовната разруха и духовното омафиотяване (има ли таква дума?) на интелектуалния ни елит.
Този роман повежда битка с неморалното. Само че този път опозицията не е Йовков – Бобевски, а Академиците – Петканов, Софрон, Елиас. Сиреч истинските учени, достойните личности – срещу Докторите, Професорите, Политиците, Института за образователни стратегии, които са се продали.
Ако човек поне малко пребивава в училище днес не без насмешка ще потвърди, че всъщност учителят е по-скоро гувернантка – обгрижва не учениците, а Децата, статутът му е на обслужващ персонал, т.е. той има свои господари – родители, министри, инспектори и прочее и прочее.
Няма права!
Има само задължения.
А същевременно проверяваш контрол, опс, простете, тестове, изпитни формати за различните видове външни оценявания, самоподготвяш се, ако ти остане време, понеже престоят в училище и грижата за наследниците на нацията ни понякога достига 10 - 12 часа престой в училищната сграда.
Общественото съзнание на повечето родители е, че отрочетата им са Там при Ония, за да ги г л е д а т. И все повече и повече ТЕ се гледат. Къде по-умно, къде по-тъпо, но се гледат. До непоносимост. Но това е вече тема за друг роман.
Тъжно е нали?

***
Отрепките не са маргинализираните от Департамента за гувернантки, а са в самата институция. Професорите, доцентите, докторите, които са част от тази общност, са погълнати не от идеята да изследват литературата, езика и речта. А от
крайния егоцентризъм и егоизъм.
От суетата.
От кариерничеството (още един подарък за неологистите).
Те са се впуснали в правенето на търговия.
Те са се впуснали в главоломно кариерно развитие.
Всичко се продава и търгува.
Машина за частни уроци .
Преса за еднаквомослещи.
Тоталитарен режим, в Ново време.
Безнравстеност, безхаберие, симулиране. На
образование,
на възпитание,
на честване дори...
Тъжно нали?
В една своята великолепна статия „Митове за скиталчества“, предтсавена на 18тата Лятна научна конференция във Варна, проф. С. Янев се самоцитира или самоиздава, че работи над този си роман, който в момента аналиизраме: „Защото в свят без илюзии изглежда само отрепките се радват на цялата свобода“. А в интервю от 12. 12. 2014 професорът има друга своя авторефлексия (казано по радосветколаровски): „народ без отрепки не е народ“ – далчна перифраза на вазовското от „Немили-недраги“ – „народ без мъченици – не е народ“. Та отрепките не са това, което са, както се казваше в един филм , само че определението беше за совите .
Отрепките са СВОБОДНИТЕ, ДОСТОЙНИТЕ, ЧЕСТНИТЕ, ИДЕАЛИСТИТЕ...
Ала текстът на разглеждания романа поставя и друг тип въпрос.
Какво е човекът?

Какво е предназначението му?
Въпроси и теми, поставяни от велики писатели като Достоевски, Томас Ман, Йовков.
Несъвършеният човек и устремът му към съвършенство.
Темата на хуманистите.
Произведението е многопластово, многопланово, полифонично (по терминологията на М. Бахтин).
Човекът търси.
Търси всичко.
И накрая намира душата си, Бога и смирението. И любовта, къде без нея?
Любовта и творчеството осмислят съществуването на Човека.
Литературният чиновник, конюнктурният литератор е лишен от духовно израстване. Лишен е от любов и влюбване. Лишен е от мъка в творческия процес.
Представен е един тип творец, който цял живот пише Една книга и друг тип пишещ – най- просто определян като Конюнктурен автор .
Но нека всичко подредя по реда си (Ха! Каква тавтологийка се получи!).






***
През 1983 илизат няколко рецензии за новопоявилата се книга от младия (тогава!) Симеон Янев. Дори се оформя нещо като литературна дискусия .
Oще когато се отпечатва първият том е дадена заявка, че ще излязат следващи два. Най-остра е рецензията на Климент Цачев . Критическият отзив носи белезите на догматичната критика, характерна по-скоро за епохата от началото на 50те г. на ХХ век. Тя е едва ли не подигравателна, заядлива, принизяваща и неразбираща текста на романа . Положителни са рецензиите на Атанас Лазовски, Христо Стефанов, проф. Елка Константинова .
През 1986 се появвяват различни критически оценки за втората част на романа, вече комплектована с първата в общ том. Определено те са ласкави, отново автори са вече споменатите проф. Елка Константинова и Христо Стефанов. Но и Панко Анчев, проф. Иван Попиванов – сегашният доайен на родните литературни теоретици, рецензент и на един от научните трудове на проф. С. Янев .
През 2013 критиките са на д-р Димитър Кирков, Евелина Белчева, доц. Петър Стефанов.
Тук ще се извиня, че ще направя прекалено лично изложението си, ала се чувствам пряко свързан с този мега текст (простете купешката фраза!) на Симеон Янев.
През 2003 г. се опитах да разчета „Биографии на писатели, генерали и трети лица” в студия, която озаглавих „Дяволска работа”. Вдъхновен от великолепния роман на професора, изкушен от научните експерименти в полето на интертекстовостта, съпоставих българския роман с „Доктор Фаустус” на Томас Ман. Може би бях единственият му студент така подходил към част от неговото творчество. Разработката беше представена дори и като курсова работа за магистърски курс, воден от проф. Миглена Николчина по сравнително литературознание през същата 2003 г..
В последствие публикувах текста си в сайта на Стоян Вълев книгиNEWS, благодаря му за гостоприемството! Поднесох това изследване на Професора. Той остана и приятно изненадан, и като че ли смаян... ала имам прегрешение, не бях доразбрал финала на произведението. Предполагах, че Стоян Петканов се самоубива. Тогава авторът нищо не ми каза. Сега обаче, с амбицията да не допускам подобна грешка, го попитах – самоубива ли се героят във финала на „Биографии на отрепки”? И отговорът на автора беше категоричен – прави именно това.
И ето след десетина години – отново се залавям с подобна работа. Не крия, че изживяването е вълнуващо – хем гледаш вече четеното и добавяш новонаписаното.
Тетралогията си има свой особен характер. Това не е просто продължение на историята. Този двутомник сюжетира съвършено нов наратив. Тук Йордан Йовков – големият балкански писател - липсва пряко като назоваване, но го има като контекстова цитатност, т.е. неговият език, стил, поведение са станали иманентни за други герои. Присъства Хуманистът. Сякаш Йовковото е продължено точно в идеята за човешкото и за съдбата на човека.
Призракът Бобевски не е така зловещ, както е през 1986 г. Та той не е никакъв дявол вече! Дяволи има много по-големи от него. Кариеристи, графомани – той сякаш изпъква сред тях като достоен. Дори се е сбъднала мечтата му – съ-автор е на Петканов. Тук особена роля има графичната оформеност на книжното тяло, което има двутомника от 2013 г.
На корицата от първия том „Биографии на отрепки” финалният текст е всъщност на този писател-призрак. Тук е мястото да споделя и това, че тялото на книгата също е текст. Вероятно заслугата е както на С. Янев, така и на художника Румен Нинов. Подобни маркери преди време впечатляваха в изданията на романите на Милорад Павич и Милан Кундера (този може би най-голям днешен славянски автор е цитиран в романовата тъкан).
Бобевски присъства непосредствено и в художественото оформление на втория том, също на корицата. Самият Петканов признава някогашния патриотар за свой съавтор.
Книгата се самообяснява, самоназовава, самоопределя. Нещо така характерно за постмодерното писане.
Тук вече нямаме съживяване на персонажи или стилистика на Страшимировото „Хоро” , каквото срещнахме в „Биографии” от 1986 г... Ала тук имаме автоцитатност – „Български характери” книга, посветена на Априлското въстание и неговите водачи, написана от С. Янев през 1989. Есето (портертът-студия) за Георги Бенковски. Но името е променено – Петровски .
А същевременно пък имаме реална личност – преводача Стоян Бакърджиев, назован с името си. Пододбна игра е характерна за стила и изобщо за творческата концепция на С. Янев. Променяйки леко името на легендарния професор Минеков, ние можем да раз-четем – проф. Петър Динеков. Споменати са други легендарни имена, този път вече директно – Александър Пешев, Петър Илчев , Цеко Торбов (в малко ироничен план, относно фамилното име на големия философ).
В края на първата книга, издадена преди 2 години, е представено пък погребението на историка Пенчев. Не е трудно да се разбере, че става дума за проф. Николай Генчев (1931-2000). Емблематична фигура за Софийския университет от зората на 90те години на ХХ век. Действително, когато този блестящ интелектуалец се помина от рак, имаше поклонение в Софийския университет и имаше много хора, дошли да си вземат „последно сбогом“. Този славен изследовател на Българското възраждане сам се беше заиграл с името си, когато през 1991 под „Краткосмешна история на България” постави псевдонима Никола Веранов . На този епизод се спира и д-р Д. Кирков в своята рецензия. Но каква е идеята около това заиграване с реални и фикционални имена?
Можем да разпознаем кой е писателят Ямъков – също от първта книга на „Биографии на отрепки”. Димитър Яръмов (1942-2003). Малко преди своята внезапна смърт този интересен и „добър български писател” (Ст. Вълев) беше привлечен като лектор в създадената от проф. С. Янев магистърска програма по Творческо писане към ФСФ в СУ (а сега да видим кой ще разчете абревиатурите!). „Даром дадено”, „Смешен роман” – с тези свои произведения остава в историята на родната литература. С един особен глас, с нетипично говорене, пък и поведение. Беше се захванал с благородната задача да възроди списанието „Родна реч” точно преди да си отиде.
Може би трябва да отбележа, че Яръмов, Н. Генчев, Ст. Бакърджиев присъстват в нова тенденция при писането и мисленето-за-писане в родната литература. Ако „Биография на отрепки” има своето централно посвещение – „На тебе, майчице свята” , то имаме и две други паратекстови особености (по определенията на Ж. Женет).
Едната е –
Тази книга е написана в памет на:
Константин Константинов, Атанас Далчев, Йордан Вълчев, Ивайло Петров, Генчо Стоев, Виктор Виноградов, Стоян Бакърджиев, Иван Стефанов, Петър Алипиев, Pierre-Fransois Chumahere, Стефан Стефанов, Христо Стефанов, Елка Йовкова, Георги Марковски, Сабина Беляева, Димитър Яръмов, Димитър Ангелов, Илчо Димитров, Николай Генчев, Георги Герджиков, Коста Илкостов, Ядранка Владова.
А другата е –
Тя не би могла да бъде написан без споделената съпричастност на:
Весела Груева и Никола Георгиев, Елена и Христо Генчеви, Иван Попиванов, Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Димитър Кирков, Валентина Радинска, Радосвет Коларов, Панко Анчев, Емил Кръстев, Галина Кръстева, Владимир Янев, Стоян Атанасов, Галин Тиханов, Елена Грозданова, Tony de Vuyst, Петър Михайлов, Мая Горчева, Кирилка Демирева, Петя Колева, Тони Касърова, Светлана Йонкова, Илияна Велева, Дарина и Петя Василеви, Елена и Емил Басат, Саша Радева, Румен Стоянов, Румен Нинов, Здравко Недков, Минко Бенчев – някои от които добри приятели, а останалите малко познати, но припознавани като литературни съмишленици.
И тези белези, тези маркери наистина са новост за родната литература. И то новост, която обаче има своята личностна и теоретична обосновка. През последните години проф. Янев в своите семинарни занимания (2000-2007) системно говореше за творческата идентичност, за творческото поведение на пишещия.
Едно упражнение беше посветено на Константин Констанинов, друго – на Генчо Стоев, трето на Иван Динков и Петър Алипиев... Понякога говореше за Йордан Вълчев. Всъщност за някои от тях по различно време той написа или мемоар, или есе. Сред гостите на семинарните занимания бяха още: Валери Петров, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Алек Попов.
Като опозиция на този тип творческо поведение професорът противопоставяше конюнктурния писател. Говореше ни за Божидар Божилов. Беше поканил за една от тематичните срещи Любомир Левчев да говори именно за втория тип поведение. Предполагам, че работи по този теоретичен или по-скоро етичен и морален казус. Доколкото го познавам. И доколкото се доверявам на интуицията си.
Та тези теми, които той разискваше с нас – своите студенти – и то не от Потока , а от Семинарните занятия, писателят Симеон Янев е преобразил творчески. Написал е роман и една от темите е именно този сблъсък. А това няма спор само по себе си е и любопитно, и интересно, и уникално явление. Т.е. може да се проследи раждането на романовото писане.
Кой друг от сега учещите се в Софийския университет може да се похвали с подобна привилегия?
И друг въпрос – кои са писателите-преподаватели днес, които правят нещо подобно?

***
Третият том на романовата поредица започва откъдето е свършил вторият през 1986. Падането от поредната пиянска вечер и срещата с призрака на Бобевски. И следите от тази „битка” синината на челото на биографа Петканов. Ала първото изреченеие, отключващо текста е фраза, с която започва самата поредица от 1983 – „Представете си, господа, ранно утро”. Изреченото преди три десетилетия се повтаря! Ето по какъв начин –композиционно - романът е сглобен текстово и е единЕн.
Следва пейзаж, свързан с идеите за чистото, очистването, но и с пародирането:
В ранното софийско утро градът спи, а ранобудни работници по
чистотата теглят маркучи след приглушено бучащи камиони-водоноски
и бистри струи вода бликат по асфалта. След августовския вчерашен
зной – хладина, свежест и чистота!.. Кестените по тротоара, събудени
от хладината, сънно шумолят, а над тях кротко бледнеят утринните
звезди.
Това е класически пейзаж, градски. Но характерен за една друга епоха. Преди години, до 1990 някъде, редовно утрин, се миеха улиците по този начин. След това имаше един дълъдг период от време, през което не се почистваха не само улиците, ала имаше и режим на водата в София (1993-1994г). И действително разказът ни пренася именно в това време – 1988-1989, малко преди падането на Берлинската стена. Т.е. историята е достоверна.
Тази картина в последващия абзац, където сме въведени и в дома на героя – 34 апартамент на улица „Момкова махала”, е преобърната – отречена е, този пейзаж там го няма – никой не мие улиците, липсват и кестени. Всичко обаче също спи – общото с първия абзац, освен ранобудната госпожа Петканова.
Интересното е, че тази част започва с женското присъствие. Жената разбужда мъжа. Тази жена го е разбуждала от сън, ала ще видим, че понататък в тектса друга жена разбужда по съвсем различен начин същия мъж.
Спящият град. Спящите хора. Спящата страна.
Това са метафори, свързани с един друг обществено политически строй. Социалистическият период от развитието на България.
Последвалото Разбуждане не само на обществото, ала и на главния герой е пък символиката на Революцията, на Прехода от социализъм към побългарен капитализъм.
Веднага е въведена и творческата тема – Книгата, която биографът пише вече от години на старата си портативна предвоенна Адлер. Същата тази Книга завършва с изчезването си като файл от компютър. Ето как писането се е превърнало и в идея на самата книгата. И то по уникален начин – писане-и-изчезване едновременно. Вероятно и затова и Стоян Петканов също решава да изчезне – като скочи през парапета на Пирона (огромният жилищен блок в ж.к. Младост). Т.е. изчезнало е делото на живота му – изчезва и той...
Петканов и семейството му се готвят за самолетен полет за Германия, защото писателят ще започва работа като учител на емигрантските български деца там. Обаче на летището се случва инцидент.
Държавният чиновник е олицетворение на зловещата структура ДС, превърнала се в управленски и диктаторски орган по времето на социализма. Доносническата система, контролирането на свободното мислене и свободното говорене – ето тези две неща трябва да възпира ДС.
Нашият човек обаче е носител на свободната мисъл и свободния говор – дори прибягва до ироничен изказ, с който се подиграва на държавния служител... и Петканов не заминава. Спрян е. Заради една дума, заради един почти невинен разговор с агента на ДС... Когато днес говорим и пишем колко хубаво е било по онова време, нека припомним подобни факти, които влизат в рязко противоречие с разбиранията за красивото.
Отнемането на свободата.
Инспектирането, следенето, контролирането – най-ужасяващите маркери на тоталитарната система.
Като белег на всичко това са името на улицата „Георги Димитров 4” и портретът на стната, висящ в учреждението, което се намира на това място – името е с абревиатура, но е ясно, че става дума за другаря Тодор Живков.
Началото на действието в тази част на романа е документирано – 29. август 1989 г. това разбираме от жалбата, която Петканов пише, за да възрази на грубото отношение на държавния служител от летището... След срещата на „Георги Димитров 4” на Петканов му е забранено да замине и му е казано да забрави за случая с Граничен контрол, да каже, че не са се е събрала паралелка в немско, която да ръководи.
С този на пръв поглед невинен детайл е изобразена цяла една епоха, система от поведенчески практики и контролирания, свързани с епохата на социализма. Вероятно това е и една от причините подзаглавието на художественото произведение да е епохален роман. Написаните романи, след 1989, не са разкривали тази система по този начин. Може би подобен похват има в „Лице” на Бл. Димитрова, ала книгата е писана преди вододелната дата.
Само месец след жалбата на Петканов – Ангелина – неговата съпруга – подава Молба за развод... както се казва – върви си му на човека.
Но и Ангелина е свързана със съдбата на книгата – сама отнася ръкописа на писателя Руйников... За това под линия, като бележка свидетелства и Любомир Бобевски – реално той също е съавтор! Неговта отколешна мечта. А споменах, че вече в каретата, във външното художествено оформление на книгата присъства и неговото кратко послание.
Веднага след развода Бобевски се материализира пред Петканов. Като същински пророк предрича какво ще се случи. Къде с намек, къде със сарказъм и повечко ирония, рисува разрухата и смяната на ценностната система, която предстои да се случи в България.
Освен това, Бобевски има и чисто творчески функции – въвежда темата за отрепката. Генералите и третите лица сза изключени, остават писателите. Но не и Йовков...
Речта на призрака е впечатляваща: от стилово гледище, както присъстват форми като нумер едно, нумер две, така и постмодернистичен речник – части от женската анатомия, които в десетилетието след 1989 едва ли не заринаха, пардон, оплодиха родната поезия...
Този стилистичен облик е присъщ изобщо на целия текст. Конструкцията, структурата наподобява графично някои места от внушителнто есе „Участта българин”.
Още в „Биографии на писатели, генерали и трети лица” забелязваме подобна структурираност на изкза, която остава нехарактерна и до днес за родното романово писане . Ала е присъща за опуси като „Одисей” (Джойс), Улф, Хесе, Кафка – т.е. модернистите от 20те г. на миналия век.
Не само структурно се изменя фразировката в своята графика, ала имаме и звуково, фонично и речниково изменение. Нахлуват лексеми, които навлезнаха с постсоциалистическо писане и говорене от 90те г на ХХ век в нашата литература. Лексеми и словоформи, които са свързани с низовия пласт и изказ, с пейоративите – цинизми, псувни. Подобна агресия на словото не е новост в развитието на българската литература. Симптоматично е проявено във време на криза – 20те години на двайсти век (Гео Милев, Ламар, Н. Марангозов, Фурнаджиев , а в прозата най-вече тая агресивност се усеща и носи от „Хоро” на Страшимиров).
90те години на отминалото столетие също са кризисни . И е напълно нормално в литературата да се отрази това състояние откъм езикови и стилистични явления.
Словото достига отврат,
словото стана грубо,
брутално,
разчупени бяха табуирани теми.
Това, което определяхме като улично говорене, като каруцарска лексика, мощно навлезе във всички жанрове на литературното говорене – на само като художествено творчество, ала и като критически изказ – интелектуалното (елитарното) се заигра с уличното. Това беше и време на експеримента. На разслояване и наслояване. Именно това кризисно речево състояние е отразено в романовата тъкан на „Биографии на отрепки”. А това е друго обвързване със само привидното иронично подзаглавие – епохален роман.
***
Преплитат се няколко съдби – Петкановата, Руйниковата, и тази на народа... Като трагичното заключение е, че това вече не е народът на Йовков. Йовков вече не е писателят на Този народ...
Писателят не познава народа си.
А на народа не му пука за никой от писателите му...
Петър Руйников, който е обобщен образ на конюнктурния тип писател, продуктивният, който е автор на внушителен обем книги (52!) изпада в забрава. Това, което е съчинявал, Днес е непотребно... Това е и драмата, личностната и творческата на този тип пишещ човек... Много писатели си отидоха така забравени, недооценени, поради обвързването си със структурите на комунистическата власт. Някои се самоубиха – Веселин Андреев . Други се изолираха и се отказаха от Партията – Георги Джагаров ... Трети се опитаха да се пренастроят. Та Руйников прави именно това – опитва се да си пренапише биографията. При толкова издадени неща, от онази епоха, той изказва мнението, че е бил независим и не е служил на партийни идеали...
Руйников е роден в началото на 20те години на 20 век. Сам се записва доброволец като участник във Втората световна война. Цяло едно поколение писатели от тази епоха са учстници в Отечествената война – Г. Авгарски, Ал. Геров, Д. Жотев, В. Петров, В. Ханчев, Р. Ралин, Д. Овадия, Й. Вълчев, П. Вежинов и т.н.
Интересна двойка се оформя – хамелеонът Руйников и младият Кичеков, преподавател в ИВК.
Ала и друго интересно сдвояване се случва – духът Бобевски се свързва по т е л е ф о н а със стария писател! Ето това определено е вече принос във световната литература, досега мисля, не се е случвало духове, общуващи по телекомуникационния канал!
***
Николай Генчев – легендарният историк, който в зората на 90те години пое ръководтсвото на Софийския университет, присъства в първата част на „Биографии на отрепки” като историка Пенчев. Историкът и народът!
Народът, който бяга от историята си.
Историкът, който бяга след народа си...
Едно от най-важните прозрения на Пенчев е нагласеността на Прехода. Споменатите оратори-дописници – това са бившите агенти на ДС... Зловещ сценарий – СДС е създадено от такива агентурни люде... Вероятно и затова не се случи демокрация, а Мутрокрация у нас . Историкът е ужасEн – разбрал е коварният заговор на мутиралите комунисти..., а какво се случва с другите?
Влюбват се в идеята за демокрация.
Големите митинги.
Грандиозните надежди.
Разрухата в СДС, в самата държава и в нейните институции...и емигрирането на Енту. Друга тема в романа е това.
Каква е тая Енту?
Само любовница на Петканов ли?
Или е по-скоро метафора на революционното?
Стихийното, което запалва надежадата у човеците за промяна, и което първо си отива от него. Дали това не е именно Енту?
***
Енту и Ст. Петканов се срещат на Митинга. Според разбиранията на конюнктурния писател Руйников занимаващият се със словото няма място на подобни сборища. Големите слововаятели не се подвизавали там. Но Петканов е от друг вид пишещи. Апропо ако сме честни, трябва да споделим, че голямо впечатление на първите митинги, свързани с демократичните процеси у нас, прявеха именно големите писатели – Радой Ралин и Блага Димитрова. Поетът е участник във Втората световна война, а поетесата – била е ремсистка. И двамата творци остават отваратени от подлостта на комунистическия режим. И двамата останаха отвратени и от мутрокрацията, в която се изроди демократичния преход.
Ала важното е друго – писателят и народът бяха заедно! Може би за последно в 20 век.
21 век не познава Големи национални писатели.
Не ги чете.
Не ги изучава.
Днешният писател сякаш страни от съдбата на народа.
И народът страни от писателите си.
Може би само личности като Антон Дончев, Стефан Цанев и Недялко Йорданов са с ореола на националния български писател. Съвсем доскоро тая функция се носеше достойно от Валери Петров, царство му небесно. Въпреки тежестта на годините си, той и над 90 се явяваше на митинги – в защита на БАН, да речем...
Но в зората на 90те г. на миналия век все още имахме много големи национални писатели – Ивайло Петров, Генчо Стоев, Блага Димитрова, Радой Ралин, Вера Мутафчиева, Йосиф Петров, Христо Радевски... На Николай Хайтов също много му се искаше да е с този облик, но големи съмнения има около човешката му личност, около почтенността му като автор, оказва се едва ли не духовен клептоман . Но имахме и куриозите: велики писатели дочакаха сетния си час в старчески дом – Елисавета Багряна и Александръ Геров.
Присъствието на национален тип писател в романа на С. Янев е сложно. Но го има това присъствие. И именно значимият, родолюбивият творец присъства, макар и спорадично – но ярко със собствено име, с документална точност – срещата на Йордан Вълчев със С. Кобурготски в Испания и дадената пресконференция, на която авторът на „Боеве“ заявява, че иска свобода на духа, а не материално щастие за тялото . А това си е призив, характерен още за светите отци – Кирил и Методий, Климент Охридски, т.е. първожреците в родната литература.
Чувтсвото за Свобода – това притежава големият, националният писател. И чувството за гузност – за срам . И двете са дефицит, особено последното в политическия живот на България от изтеклите 25 години. Няма политик, който да заяви – Гузен съм! Срам ме е... точно обратното – всички са идеални и съвършени и Бог може да им се поклони...
Днешното президентче едва ли е чело Йордан Вълчев, едва ли е беседвало с Антон Дончев, далече е, твърде малък е в културно отношение да разбере свободния дух на Валери Петров или Радой Ралин, които вече ги няма, за жалост... Но и четиримата имаха чувството за свобода, и за гузност...
Та Петканов е обладан от гузното. Той е големият писател в романа, а не проф. Паунков , който е романист, сценарист, че и артист.
Ала Петканов е влюбен! Като за пръв път! Като за последно. Истински. Изпепеляващо! И не може да се концентрира над работата си – актът на самото п и с а н е.
***
В „Пиленцето“ (това е артистичното име на „Яйцето“ в Софийския университет по симеоняневски) историкът Пенчев си говори с хрониста Петканов. Обсъждат темата за връщането на земята в реални граници, за разграбв...турянето на ТКЗета, АПКата. И тогава историкът се възмущава: „това са дребни тарикати, които мислят всички останали за идиоти“ . И действително след това безумие настъпи огромна криза в стопанството на родината ни, свидетели сме днес как картофи, ябълки, домато се внасят я от Египет, я от Франция, я от Турция и Македония... Критики има и към президента Ж. Желев, неупоменат с името си, но става ясно за кого се говори.
Друг политик от тези години е Стоян Ганев . Скандална личност в нашия политически живот, който в текста на романа е сравнен с бай Ганьо като поведение и манталитет.
Но по-интересно е положението на мислещия и пишешщия човек. Този, който не може да си обясни безумията, които се случват:
- Разграбването на държавните богатства;
- Ненормалната приватизация, която разтури българското стопанство (да това е нашенската дума за икономика);
- Абдикирането на държавата от сферите на:
Образованието, Културата, Икуството – по едно време имаше масово закриване на театри,закриване и преустройване на детски градини в бинго зали или в административни учреждения (в квартал „Люлин“ една от най-големите детски градини се превърна в поделение на НАП!).
Това са базисни въпроси на които е обърнато болезнено внимание в романа на С. Янев. В лицето на Стоян Петканов ние виждаме не историкът – за да се пише история е нужно време, отдалечаване от фактите и изстиване от пристрастност, но разпознаваме Хрониста – този, който п и ш е, който свидетелства за ставащото. Това е и една от целите на автора – хроника на ставащото през последните 25-30 години у нас. Затова подзаглавието епохален роман си позволих да разглеждам не в ироничен, а в амбициозно-творчески аспект.
Изключително интересни са подборките, които прави из Записките на Петканов не друг а Бобевски. Фигурата на изкусителя, метафоричната близост с дяволското, оная близост мефостофелска, която познаваме от образците на световната класика от Гьоте до Томас Ман, демонстрирана ни в романовата дилогия от 1986, търпи своята еволюция и сега пред нас застава един различен призрак. Това вече не е конюнктурният писател от времето на цар Фердинанд, който прославя безумията на военните „подвизи“ към които тласка народа и страната ни. Това е вече образът на Редактора, на Съ-автора. Ето това е мечтаел този старец цял живот (доколкото живее и мечате призракът де!) – да остане в родната литература като стойностен автор, а не така гротескно описан от Чудомир:
През 1914 година, когато се обяви Първата европейска война, срещам близо до Министерството на войната (така се наричаше тогава) човек, приличен на поета Любомир Бобевски. Уж е той, пък не е. Като ме забеляза, спря се и ме поздрави.
— Къде така бързаш — питам го — и защо такъв вид имаш?
— Отивам във военното министерство. Ще мъча да се освободя от мобилизация, та си оставих изкуствените челюсти у дома.
Не се мина много, високопатриотичният му марш „Съюзници, разбойници“ се носеше по бойните полета и хиляди българи гинеха, а авторът Любомир Бобевски си беше на топло у дома, надянал наново изкуствените си зъби. Щом ме срещне небръснат и гладен, ще дойде у дома, а той беше състоятелен, имаха воденица край София, и ще ми задигне някоя картинка за 2–3 лева .
Тая мечта всъщност заживява и у отиващия си Руйников, и срещата между двата художествени образа в текста на романа е показателна в тая посока.
Това, което наблюдаваме като техника – редакторския избор на Бобевски из ръкописа на Ст. Петканов е своеобразен роман-в романа, по определенията на стария мъдрец Цветан Тодоров . Ще посоча някои наблюдения на Редактора:
Започнаха да се променят жените на града.
Тайнствено изчезват бременните. Вече няма бременни.
Още има жени сдетски колички, но и те намаляват.
Все повече деца са придружавани по улиците от баби и дядовци.
Автобус 84 по Цариградско шосе заминава препълнен и се връща празен...
Жените по улиците и в автобуса стават различни. Все по-малко стават жените в рокли и поли. С приказна бързина тънки и красиви, грозни и дебели, и дори огромногъзести нахлузват тесни и широки, много тесни или шалварести, местни и вносни, маркови и ментета – джинси и дънки.
Градът посинява и покафенява и в автобусите изчезва някогашната обичайна женска поза с прибрани един до друг крака, с голит еколене, кокетно и женствено наклонени на една страна.
С изчезването на бременните жени мигновено като че изчезват кварталните детски ясли и детски градини. В нискит еим слънчеви сгради, сакаш паднали от небето, никнат данъчни служби с цивилни пазачи на всеки вход, служби за социално подпомагане, служби за здравно осигуряване, служби за здравно освидетелстване и тем подобни служби и служби с много служебни лица.
Може би някога българският Преход (от 1989 до наши дни – един почти тридесетгодишен период!) ще бъде разглеждам именно от този текст на С. Янев. Тъжен пасаж!
Ще спомена за тези, които не са запознати с градоустройсвения план на София и не ползват често градския транспорт – автобусна линия 84 свързва две точки: Софиския университет (Орлов мост) и терминал 2 – така наричаме днес Летището. Ясна е метафората – автобусът е пълен с икономически емигранти, които напускат отечеството си...изтичане на мозъци (фраза, която е идиотска! Има много мозъци, останали Тук, които не са „изтекли“).
Друга тъжна констатация – внезапното наистина изчезване на бременни жени в зората на 90те години на ХХ век. Преустройването на детските домове в нещо съвсем друго, далчено и чуждо на детството, което споменах по-рано в студията си, авторът майсторски е сюжетирал. Липсват деца, но има Служби.
Властта на администрацията. Диктатурата на служебното положение. Тоталното ширене на с л у ж е б н о т о. Тук темата е още по-болезнена – злоуотребата със служебно положение или пост... нека припомним, че служебни лица са не само охранителите, ала и политиците ни, и юристите ни... Ето как този текст не позволява да бъде определян еднозначно като пародиен или ироничен роман. Това е и сериозен роман. Супер-сериозен, простете емоционалната клишираност! Именно в подобни епизоди можем да разчетем подзаглавието на меганаратива – епохален роман. Т.е. текстът има претенцията да е исторически, затова е изведен на преден план и образът на Хрониста и неговия съ-редактор.
Грубостта, настанила се в душите ни, е много деликатно предадена с метаморфозата на женските образи. Нежното, красивото, изящното, отсъпва мястото на друга стилистика – по-кичозна, по-безвкусна, неестетична. Или по-правилното е есетика на грозното.
Обликът на града, промяната на образа му – ще срещнем отново. Сега е посинял, това не е само препратка директно към цвета на облеклата, символиката н асиньото се втрзва и с определена политическа сила (някогашното СДС).
Друга придобивка на родния Преход е промяната, настъпила и у мъжете:
Променят се мъжете, особено младите.
Появяват се млади момчета с черни официални костюми и бели ризи. Всички са ниско остригани, някои – с бръснати глави. По ушите си носят дискретни обички, на носовете им дренят тъмни, непроницаемо тъмни очила. Има окичени и с гривни и огърлици. Седят по столовете на кафенетата, изнесени на тротоарите, с вид на неприсъстващи в тоя свят...
Все повече момчета с дебели вратове и буцести бицепси изпълват кафенетата и улиците – всички като по калъп извадени – мощни кати гюлетласкачи или рудокопачи. Питах по-осведомени от мен. Казаха ми, че еднаквият им вид не се дължал на някакво израждане на нацията, а на еднакви програми за телесно развитие със съответстващите им хранителни и други добавки.
Инак казано – появата на мутрите. Онези борчески групировки, мафиотски организации, които се включиха, подпомагани изцяло от различните държавни управления, които заграбиха или по-точно окрадоха и заграбиха всички държавни икономически лостове – последва фалит на множество банки и ограбване на народа, насилсвтено прекратяване на зараждащия се частен бизнес у нас, тези мутри изнудваха, шантажираха, крадяха тези, които искаха почтено да се занимават с упоменатия вид дейност. Писателят С. Янев по-скоро сканира, хроникира, не анализира появата на явленията. Това е тема на друг съвременен роман – „Разрухата“ от Вл. Зарев и на цяла серия произведения от покоиния Христо Калчев. Ала нека посоча и констатацията на повествователя:
Но най-парадоксалното, което в началото бе напълно невидимо, а с течение на времето ставаше не само по-видимо, но и неизбежно, бе, че революцията безмилостно убиваше не само идеали, но и помисъла за идеалното.
Или познатата фраза от позабравения Георг Бюхнер „революцията изяжда децата си“. Идеалът на Прехода беше свобода – свобода на словото, на духа, ала в сценария на разигралата се жестока пиеса на псевдодемокрация, бяха внедрени блюстители на стария тоталитарен режим – т.е. агенти на ДС. И най-големият грях на тая армия от доносници и апаратчици беше, че се съюзи с мутрите и създаде всъщност мафиотските структури, които докараха поредната националн акатастрофа за ХХ век, вече в самия му край.
Действително за продажниците, за тия, които са изтъргували личното си достойнство и човешка същност, няма идеали. Или има и той е само един – добиването на някаква власт и на някакви пари по абсурден начин. Лицемерието на българския преход все повече и повече ще се изследва и анализира. Именно последиците от подобна процесуалност е ръководители на държавното управление днес да са бивши агенти на ДС, съратници на мафиотските бософе, някогашни шефове на охранителни фирми и прохождащи банкери.
Следващ тъжен епизод, който по-скоро маркира, отколкото да анализира Хронистът, е появата на сектите. Ала това е следваща драма, за която ще се пише и говори тепърва – почти всички висши духовници от църковния клир са – агенти на ДС! Дори и настоящият патрирах...
Пореден тъжен епизод е политическото парцелизиране на нашия народ, т.е. разделението – полюсното разделение на привъженици на СДС и привърженици на БСП – двете най-големи и силни партии през 90 г. на ХХ век, апропо непоменати в текста на романа. Ала жестокостта е в крайната отчужденост, която се получи. Пак ни се припомня „крилата фраза“ от римско време – разделяй и владей! Но след това политическо полюсно разцепление настъпи и друго – социалното: свръх богати и ултра бедни...
Появата на Рекламата – това е следващото, което е впечатлило Хрониста:
А като че за едн анощ край платното на учлицата, на калкана на най-видимия блок, на покрива на старата жилищна кооперация, като че паднали от небето...
Не паднали от небето, а нарисувани от вълшебна ръка...
Не нарисувани от вълшебна ръка, а излезли готови от приказлите. Цветни и ярки...Весели, закачливи и неизменно усмихнати... Винаги усмихнати, щастливи, крачещи към нещо невидимо или радостно, вледани в нещо видимо...
- господинът с цилиндъра и бастона на Джони Уокър;
- цъфтящото от здраве момиче на цигарите Карелия;
- шикозният и дяволит модел на дрехите Агресия;
- арийското лице на момиченцето от шокколадите Киндер;
- лъчезарното лице на дъвките Орбит с настойчивата покана: „Дъвчи навсякъде, дъвчи по всяко време“...
И всичко това, и всичко друго, изсипано като от рог на изобилието, нощем свети в разноцветни нюанси, денем привлича с ярки цветове.
Градът се променя градът грее.
Синеещ и греещ град. Любителите на маркетинга и рекламата могат да завидят на познанията, които демонстрира С. Янев и в тази област. Рекламата, която п р о д а в а. Рекламата, която създава илюзорен, фалшив свят. Бога ми, днес живеем именно в тая реалност и в тая действителност – всичко, което се рекламира – масово се купува без замисляне.
Ала светът на рекламата е и лицемерен. Тютюнопушенето не е особено здравословен навик, а любителите на чичкото с бастона нямат тоя устрем в походката си.
Белег на модерната епоха е и стачката. За един дълъг период от време (близо 50 години) в България не е имало протест и искания на работници. В новата история на нашето отечество има две запомнящи се такива явления – организираният протест на шофьорите от градския транспорт и на българските учители от 2007 г. Симеон Янев се е спрял на първия тип масово недоволство:
Шофьорите от градския транспорт направиха първата стачка, подкрепени от всички, приветствани от всички.
Ден първи, ден втори и следващият. От Младост до Центъра, от Обеля и Люлин, с москвичи и шкоди, с трабанти и лади, и най-много пеша към центъра и обратно вървят тълпи – възторжени и шумни, въодушевено приветстващи и леко мърморещи.
Шофьорите продължават да искат тройни заплати.
Не им ги дават: пускат военните автобуси с военни шофьори.
Оретъпкани до таваните, с висящи по вратите гроздове хора, наклонени на една страна, клатушкащи се като пияни бръмбари, военните автобусчета идъхват един по един (добре, че не сме обявили война).
Подиграват ли се с нас?
Кои са тия, дето ни вземат за канарчета?
Дадоха исканите заплати на шофьорите.
И тръгва лавина из сияещия град...
Изчезна млякото от магазините.
Сиренето и колбасите станаха рядкост.
Но вярата е величествена, неоскъднена.
Освободиха цените.
Магазини, магазинчета и гаражи се напълниха със стоки с чудовищни цени.
Самият премиер извика: „За Бога, братя не купувайте!“
Купуват в грамове и в бройки.
Но вярата е величествена.
Като че за една нощ градът осъмва без книжарници.
Стиловата техника силно напомня на Гео-Милевата („Септември“) – с натрупванията на еднородни части, с изрежданията на съществителни или прилагателни имена и на Христо Смирненски („Приказка за стълбата“) – от неговото творчество най-ясно и най-рано помним масов граждански протест. Тези белези са част от архитектониката на романа. Ще припомня, че в дилогията от 1986 г. С. Янев се „заиграва“ със стилистичните кодове и ходове на Антон-Страшимировото „Хоро“ (ала редно е да итбележа и с Гео-Милевия изказ или израз, с този на Йордан Йовков).
Крилатите фрази и тук не липсват. Репликата на Димитър Попов – тогавашният министър-председател точно така се опита да спре спекулата. Той беше и единсвтеният политик, който се обръщаще към народа си с християнското братя... През останалото време само почти стогодишният ни патриарх Максим (царство му небесно!) се обръщаще така.
Още тук се забелязва и друга характерна особеност на изказа – повторението на определени начала. Похват и техника станали любими на постмодернизма, ала идещи от романите, появили се в зората на 20те г. на миналия век – с най-ярки представители Вирджиния Улф „Миси Далауей“ – неколкократното жонклиране на фразата “Питър седи и мисли“ или „Тя поливаше розите и се сети“, както и у Чавдар Мутафов „Дилетант“ – „Денди покани на танц“. А за посмодернизма, христоматиен пример е „Ако в зимнa нощ някой пътник“ на Итало Калвионо.
Фразата „Петканов седи на терасата на своя Пирон и разсъждава“ се повтаря 4-5 пъти и това силно напомня онзи похват от споменатия роман на В. Улф, писан през 1928 г. Техниката е свързана с потока на съзнанието и е представителна за разрушаването на класическия тип повествование. Но ако при британската писателка имаме и нещо, което е свързано с женското писане – „заекващо говорене“ , то заекването в романа на С. Янев е по-друго по своя характер.
Вариативността, прекъсването на едно действие и преплитането му с друго. Т.е. това е писателска техника, представителна за потока на съзнанието. Разколебаване ли е това? Несигурност ли е? Или е емоционален похват дошъл от лирическия жанр? Този тип речеви конструкции правят текста още по-сложен и сериозен. Заекването е двупосочно – една крачка и езиковия поток отива в сферата на несериозното, както и обратното – същата крачка - и от иронично може да направи сериозно говоренето.
Кога заеква така текстът?
Ми когато се обяснява влюбването на Петканов.
Да, действително, когато човек в реалното си съществуване е силно влюбен, понякога губи думи, разум, нормалност. А жената, от която е запленен героят е някакво свръх-същество. Полу-човек полу-богиня. Младо и сексапилно тяло с дух над възрастта на запазените египетски мумии. Дух, идещ от други цивилизации. Апропо такъв женски образ не е новост за родното литературно творчество. Ще припомня от по-далечно време „Бариерата“ на П. Вежинов, а от по-близко – „Урания“ на Блага Димитрова. Та можем да кажем, че С. Янев продължава една традиция, малко позната, но съществуваща в родната художествена литература.
Още повече, че се засягат и въпроси за праезика – тема на късния роман на Бл. Димитрова от 1993.
Влюбените се срещат и разделят на морето – какво по-подходящо място, нали?
„Енту“ е вторта част от първия том. Поставена е след „Стената“, която пък символизира желязната завеса, студената война, т.е. това, което беше преди 1989 г. – вятърът на промяната, берлинската стена и нейното рухване.
Любовната част от романа е не много обемна, но е ярка и със запомнящи се епизоди. Като се започне от епиграфа – цитат от „Бесове“ на Достоевски, мине се през заиграването с магическия реализъм („100 години самота“ на Маркес), сюжетната близост с постмодернима на Кундера („Напосилната лекота на битието“), митологическите вариации (ранния роман на Мирча Елиаде „Майтрей. Змията“ 1933-37), езиковите същности („Урания“ Бл. Димитрова) и се стигне до фройдиския психоаналитизъм.
Луната, звездите, морето – сливането с природата, сливането на двете тела – мъжко и женско – постигането на хармония или поне онзи постоянен копнеж по нея, с който се опитваме да живеем и към който се стремим – всичко това красиво е изобразено във влубването на Петканов и Енту. Споделена любов. Консумирана любов. И останала чиста. Без условия. Без използвания. По-скоро духовна, отколкото плътска. Въпреки, че сексуалното е маркирано, макар и с повече нежност – докосване на ръце, сливане на тела, целувки и милувки. Ала всичко това допринася за общото внушение – красива любов.
Любовта осмисля живота – живот без любов е живот без цел.
Не в сравнението се крие любовта, а в несравнимото.
И след като Стоян Петканов изгубва Дара, Енту – жената, в която е влюбен, той сякаш озгубва всичко – рабоатат си, семейството си (развел се е с жена си, децата му са емигрирали в чужбина) и малко преди да полети от един от етажите на Пирона (жилищната кооперация, в която живее), той отново вижда и нея – сред Елиас, Софрон, Бобевски, старите му родители. Това е един роман и за Любовта. Дори сам авторът сподели това наскоро в интервю: „А и главното в моята книга е внушението, че най-значимото си остава любовта и само тя пречиства човека, само тя ще ни спаси.“
Хронистът, който в дилогията от 1986 г. е биографът на Йовков, също се влюбва, в своя колежка, учителка. Тогава изоставя семейството си. Но съпругата успява да му прости тогавашното престъпление. Петканов се терзае и при развеждането си с Ангелина, с която са женени от 23. 05. 1973 г. апропо в романа от 2013 г. е поместен документ с конфиденциална информация, както я определяме днес - лични данни егенета, номерации на паспортите и прочее, надявам се, че няма да има зложелатели, които ще се възползват и да създадат я фирма, я да източат някоя и друга сметчица. Опитът им ще е безславен, но тогава ще трябва да си припомнят школското знание за условността на художествения текст и за неговата фикционалност.
Вероятно това е първият и може би единствен наш подобен роман, където така открито да срещаме „оголване“ на личните данни.
Може би това е така, защото главните герои са и душевно оголени, те нямат тайни. Те са искрени, те са чисти. Особено Петканов и Софрон. Господин Цеви е по-неясен в композиционно отношение образ, че и характер.
Но Петканов се влюбва най-силно и най-истински в Енту. И то връзката му с нея е чиста, в смисъл, той не е обременен от оковите на законния брак, не е в друга партньорска връзка. Той се отдава като че ли за пръв път. Той изживява тази любов като първо-последна.
Свободен е.
Не лъже и не изневерява никому.
Изживява всеки миг, всяка секунда.
Всъщност в романа от 2013 г. ни е показано едно от най-красивите, едно от най-спонтанните, но и може би най-странното влюбване в родната литература до днес.
Може би и с това красивото изчезва от пределите на текста. Последвалият разказ е съсредоточен предимно в академичния живот, който е представен в Института за възпитателни кадри или стратегии.
Ала преди да проследим тази сюжетна линия, даже магистрала, в обемния текст, бих искал да се спра на друга една особеност. Мъката на бащата.
***
Бащинсктото поведение в нашата литература все още не е обследвано като литературен феномен, за разлика от фигурите на литературните майки, които в повечето случаи са със социалната роля на свекърви и са зловещи, демонични персонажи . Ала образът на Отеца остава неразкрит. А е характерен за лириката на Радой Ралин примерно .
Образът на бащата е маркиран в романа на С. Янев. Страдащ човек. Полагащ грижи за децата си. Плащаш редовно издръжката им. Т.е. той осигурява материалната, паричната среда, за да могат да живеят във физическия смисъл на думата неговите отрочета . Успял е да им осигури добро образование – знанията по френски език се оказват от голямо значение при заминаването им за Канада.
Еличка и Янчо – това са децата му.
Братче и сестриче.
Та Еличка е все още толкова малка за него, малката му дъщеричка, която има приятел, който я чака в Монреал и е алпинист и санира блокове...
Трепкат клепачите му, трепка черният му дроб. Ще гу чува по телефона. Усмихват му се и тръгват. Дава им по 750 лева, когато левът имаше стойност преди Валутния борд.
Не се вайка, не се тръшка, както би постъпила литературната майка (дано колегите феминистки не се засегнат!). Най-силно желание има да умре.
Това иска Петканов и при развода с жена си.
Да изчезне.
Да го няма.
Да се разтвори във всичко и да изчезне. Да се раз-пръсне . Желанието за умиране е породено още в края на втора глава на първия том от „Биография на отрепки“, когато Стоян и Ангелина се развеждат :

Точно тогава изведнъж непреодолимо му се прииска да умре.
Какво значи да ти се прииска да умреш?
Да усетиш, че те няма, че няма да те има, че си станал въздух – ни невинен, ни виновен.
Да бъдеш разтворен във въздуха и сам въздух – незрим и необятен.
Да докоснеш, да облъхнеш, да обвееш с най-нежното докосване съществото, което си ранил, докато си бил (защото вече те няма), и ефирен, и прозрачен се виждаш как го галиш...
Та темата за по-желаното умиране среща своята варияция към края на първия том вече при раздялата с децата. Петканов опитва без успех да се самоубие. Попада в клиника за душевно болни (да, така се нарича психиатрията), където му е назанчено лечение. А той мисли за децата си и за Книгата, която трябва да до-пише.
***
Секретарката на Института – Ламбринова, се превръща и в Ламаринова. Ироничните сравнения с фигурата на Рубенсов модел и образ, който иде от старогръцката митология , подсказва за евентуалния прототип, ала подчертавам художественият образ е силно деформиран, гротесков е.
Вероятно може да се каже, че С. Янев пародира един симптоматичен текст на акад. Михаил Арнаудов „История на Софиския университет“. Разбира се този тип съчинение е по-близо до историческия разказ, и е противоположен на художественото слово – точни имена, сериозна академичност, разчети на лекционни курсове, законови наредби, свързани с висщето образование, таблици, показващи броя студенти през годините и т.н.
Ала не толкова пародираните академични образи са важни и водещи. Те сякаш се оказват жертва на това, че държавата нехае за духовния свят на нацията си.
Нароилите се университети, университетчета, колежи, лицеи и т.н. са белег на квази образоваността. Съсипването на системата, с която години наред нашето отечество се гордееше.
Породилите се антибългарски, антинационални идеи – примерно, за да се харесаме на Европата да си сменим писмеността. Слагачеството, угодничеството, сервилността, характерна за всичките ни политици през последните 30 години поражда именно подобни безумни идеи. Хрумки, които застрашават националния идентитет на българите като народ.
Пародирането на академично събрание – изборът на име за Института – завършва с решението непокорният Петканов да бъде уволнен.
Ала преди целокупното решение имаме една впечатляваща реч на преподавателя-писател, която разобличава колегията в търговския порок, на която се е поддала.
Някак чрез разсъжденията и оценките на д-р Дунков, разбираме, че за Петканов литературата е храм, а работата с нея – свещенодействие. И това е съществената разлика – едните търгуват със словото, а другите – служат му. Сами можем да отговорим чия позоцоя е достойна, честна и иситнска. В подобна глутница на графомани, търгаши, езуити, Стоян е чужд, различен, луд. Защото не се съгласява с компромиосите, не приема подмяната на ценностите
***
Преплита се историята, свързана с втората революция след 1989 г – зимата на 1996-1997 когато министър-председател беше Жан Виденов (неспоменат като име в текста) – обирането на народа, чрез една изкуствено режисирана инфлция, последвала от унизителен валутен борд и безумна приватизация.
Пирамидите – друг от феномените на Прехода. Това бяха банки, създадени с цел да ограбят доверчивите български вложители, които живееха с утопичното, че за малкото си пари ще получат големи лихви. И в един момент конусът се преобърна. За това също е до-писал Бобевски в края на първия двутомник.
Последната глава на първия том е озаглавена „Елиас“ и въвежда загадъчния герой Елиас Цеви. Философ и окултист, предрекъл на д-р Кичеков, че ще стане министър, и станал добър приятел в последствие на Петканов и Софрон.
Заиграна е фразата: „Кой не скача е червен“. В обичайния си стил на перифразирането авторът я променя нюансно кой не скача е пенбен. Като пародирането има за цел да омаловажи цвета – не червен, какъвто и да е, речено по народному – пембена – ходи открий цвета, ходи открий кой е Руйников, Софрон или г-н Цеви...
Приписана е на кандидат-министъра, фразата.

***
Раздялата с Историка Пенчев е един от най-запомнящите се епизоди в книгата. На 22 ноември – двайсетина дни след като навлиза в своята седемдесетгодишнина, почина големият Николай Генчев – обаятелен лектор, великолепен събеседник, мислещ човек, несъгласяващ се с всяка една власт. Стопроцентов българин и националист в най-хубавия смисъл на думата. Пое ректорстването на Софийския университет в зората на демократичните промени. Можеше да бъде засечен навсякъде. Книгите му, посветени на Българското възраждане, остават еталон и досега. Помня поклонението- церемония – беше наистина всенародно погребение. Подобни имаха Борис Христов (1993), Тодор Живков (1997) и проф. Генчев.
Раздялата с приятеля. С ироника. С голямата личност. Това е успял да сътвори в последните странички на първата книга „Биографии на отрепки“ С. Янев.
Петканов остава отвратен от лицемерието, на което е свидетел – последно Сбогом си взимат агенти, доносници, ченгета, кариеристи, „въжеиграчи и въжеподавачи, въртикапци и въртикъщници, въртиопашки и въртогъзници“. Петканов изпраща автора на „Краткосмешна история на България“ с вариация върху народна песен за Бачо Кольо:
Хайде ти сбогом, бачо ни Кольо,
накитен, стегнат за дълга пътя,
на дълга пътя за друго село...
Носител на Хердерова награда. Отказал премиерския пост, поканен е лично от д-р Желю Желев. Остана верен на себе си, на науката си, на народа си, на приятелите си. Наистина един достен човек, голяма личност, интелектуалец. Днес имаме нужда именно от такива интелектуалци и националисти...
***
Доктор Кичеков е изправен пред големи предизвикателства. Погълнат е от идеята да направи нещо голямо и грандиозно, което да обвърже политиката и науката. Този интелектуализиран бай Ганьо достига до „велики“ прозрения –
1. Смяна на името на България с Це Бе ре (централна балканска република).
2. Смяна на кирилската писменост с латинска.
Свидетели сме не само отпреди двайсетина години, ала и днес – всякакви безумия се предлагат с оглед да бъдем харесани, да се подмажем я на Големия брат, я на Чичо, я на Бате... Правим се на по-католици от папата. И това престараване ни струва скъпо и прескъпо, щетите от него може и да не възстановим.
Интелектуалният лакей и интелектуалният хъш (отрепката) – това са двата полюса. Единият е угодничещият, подлизуркващият се, гъзо..., пардон, блюдолизецът. Другият – търпи решения, безкомпромисен е в работата си, не продава идеите си я на Раззинато общество, я на Биг брадър без граници. Постдисидент.
Тези два типажа С. Янев сблъсква със страшна сила в романа си. Разбира се, достойният е интелектуалният хъш, отрепката. Нека припомним, че вазовите хъшове също са облечени в дрипи, мизерно живеят, търпят лишения, ала са подвластни на великия идеал да служат на отечеството си и да умрат за свободата му, и го правят.
Кризата в образователната система е плод на това явление, че „при всеки един завой на държавата най-напред и най-силно се усеща в него. Представете си, че държавата смени главния си съюзник. Индустрията, земеделието, транспортът и почти всички останали могат да продължат да дрънкат по старите коловози още неопределено време. Индустрията да произвежда своите грънци, земеделието – своите домати и транспортът да ги превозва както и преди. Докато именно образованието и културата са онова, което залага новите релси, по които колкото се може по-скоро трябва да тръгнат старите таратайки“.
***
Първа книга от дилогията завършва с редакторската изява на г-н Бобевски „Знаци и знамения“. Стилистиката, тонът, идейното послание е свързано с друг знаков текст на С. Янев от последните години – великолепното есе „Участта българин“. Това са своеобразни мисли по народопсихология. Тъжни. И иронични. Истински. И тъжни.
Този народ няма приятели в света.
Той има братя, припознати в някой Дядо или спасители в някой Чичо.
И в крайна сметка става така, че и Дядото, и Чичото накрая перват по един зад врата, изоставят го да се оправя сам-саничък от нулата...
Като най-голям строеж на изминалите 25 години е посочен Завод за боклука, който и досега не е довършен.
Иронията е горчива. Думите парят и са истинни. Разрухата, духовната безпътица, мизерното физическо оцеляване, всъщност е свързано именно с представата за боклука – унищоженото, непотребното. Ала присъствието на отрепките е опозицията на всичко това. Отрпките живеят мизерно, не са пощадени от разрухата – работят я на пазара, я като пазачи, а като продавачи в антикварни дюкянчета, ала са обречени на духовните ценности – не се продават, не се предават. Единият си филосогства и разяснява къде Кант, къде Юнг, къде Ясперс и Спиноза било в кафенето или в кръчмето. Другият си пише книгата на живота. Третият дава подкрепа и на двамата.
Перифразата – един народ без отрепки не е народ напомня позабравената реч на Странджата от повестта на патриарха Вазов „народ без мъченици , не е народ“. Та именно в тоя семантичен план отрепките се сродяват с хъшовете.
***
Последната част на тетралогията се побира във втория том на „Биографии на отрепки“. Структурата е по-семпла в сравнение с предходното книжно тяло – имаме две основни глави и един епилог.
Академиците – това предпоследната глава. Разпростира се на малко повечко от 200 страници. В чисто количествено отношение е по-тежка от последната, Синеаар, обемаща около 130 страници.
Сблъсъкът отново е между чистите академични умове отрепките-хъшове и кариеристите-академици, които имат гениални структурни идеи и пищни юбилейни тържества, почетени с орден Горд Балкан. Ироничното присъства дори в преобръщането на държавното отличие „Стара планина“ (орден, връчван обикновено от президентската институция на заслужили за духовното развитие на нацията ни люде).
Прокарва се нова сюжетна линия – така наречения тип наративна техника „разказ в разказа“ – историята на доктор Теофраст или Парацелз, разказвана от г-н Цеви. Постмодерен по себе си почерк, който сблъсква съдбата на Еразъм Ротердамски с самоукия гениален лекар. Подобно оживяване на герои от литературата е похват, познат още от 1986 – втората част на „Биография на писатели, генерали и трети лица“ (имам наум не само Бобевски, ала и полоковник Гнойнишки – герой от антон-страшимировия роман „Хоро“).
Апропо тази история в историята представя и преповтаря в умален модел този сблъсък, за който вече говорихме – квазинауката и истинскат анаука, учените-сребролюбци и чистите учени, идеалистите.
Духовната школа и мафиотската структура.
Аутсайдерът, различният, истинският и стереотипният, нагаждащият се, претопеният, удобният.
Встъпителната реч на д-р Теофраст Парацелз е впечатляваща с разграничението между Занаятчийството и Изкуството. Само при изкуството лекарят се радва истински на оздравелия пациент. Апропо това е присъщо и за родения учител – той се радва когато учениците му го надминават, когато израстват личности и сами откриват тайните на изкуството и битието.
Добрият лекар воюва срещу смъртта, за да въз  

_ Обратнo _

брояч : 885607         
  

Главен редактор на WWW.KNIGI-NEWS.COM - Стоян Вълев - world_of_books@abv.bg
Литературен сътрудник - Мария Узунова -info@knigi-news.com