БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН, Г-Н НОБЕЛ!
	Вестта донесе Венета, тя още работеше в училището. Всички в кафенето я заразпитваха, а тя си пиеше конячето и обясняваше надълго и нашироко. Но това бе само началото. Сетне беше прецизно препитан и лекаря, д-р Спасов, който първи бе прегледал мъртвото момиче, другите учители бяха също подложени на многократен кръстосан разпит. Надвечер се дотътри и полицая Данчо. - Ще направите ли нещо? – попита леля Маруша, бившата учителка по химия, а сега собственичка и целият личен, но и наличен, състав на заведението. Данчо опипа брадичката си, поглади провисналата си гуша и сведе глава. - Какво мълчиш, глупако? – тупна го по рамото леля Маруша, след като тръсна презрително чашата с ракия пред него. - Ми... то пък сякаш не знаете... Вие к’во искате? - Да изгониш пласьора от квартала, това искаме! – тросна се леля Маруша, а останалите, вечното женско присъствие, потвърди с най-разнообразни звуци, че да, то това е единствено правилния подход. - Тези момчета никой не може да ги пипне! Те са НЕДОСЕГАЕМИ! – изрече смутено, но пък упорито, Данчо и се загледа втренчено в чашата пред себе си. - Абе, мърльо, ти какво ченге си, бе?!- подвикна една от жените. - Страхливо, какво! - отговори вместо полицая друга жена. - Аз да бях на мястото на Данчо щях да го пипна за врата и да го метна в контейнера, боклука му с боклук! – процеди през зъби Венета и пак упорито надигна чашата си с конячето, но в нея нямаше отдавна нито капка... Хората бяха, колкото смутени, толкова и ужасени от смъртта на Сашка, тя беше в десети клас на училището, средна по успеваемост, но казваха, че в учебния материал за наркотиците била много напред. „Свръхдоза”, бе констатацията за смъртта й, а баба й, при която момичето живееше, като научи, получи удар, а след час някой подаде глава в кафенето и обяви, че „бабката е гушнала букетчето”. - Сашка си е виновна, той, пласьорчето, Слави де, да не й е тикал насила дрогата в устата! – изрече някак примирително полицаят Данчо. Жените отново изригнаха ругатни, клетви и присмех срещу полицая. Данчо се видя принуден да стане откровен, какъвто никога досега не е бил на публично място: - Абе, милички, вие знаете ли к’во е това да се продава дрогата? Туй си е държавна и партийна политика. Сменя се пласьора, да речем, вика ме началника и ми казва:”В твоя район, бай Данчо, идва нов пласьор, внимавай там, помагай му да навлезе в работата...” разбирате ли за к’во става дума?! – извиси глас полицаят. – Ми, те там, горе, на ниво министър са се разбрали, ние какво можем да направим тука, долу? Като дойде шеф от „горе” първата му работа е да пита:”Как вървят продажбите?”, сиреч за дрогата се интересува човекът, хич не го е еня друго... И аз си викам понявга - на престъпници ни обърнаха, мамка им политици... Жените го слушаха с широко отворени очи, не че не знаеха, че е точно така, знаеха, но за първи път го чуваха от човек вътре в самата система, която уж трябваше да защитава хората, да ги пази от такива мръсни и подли изобретения като дрогата... - Не ви е срам! – рече леля Маруша. - К’во мога да направя аз, к’во? – почти изплака Данчо и като пошавна с пръсти, докопа чашата, пресуши я и стана, излезе без да се обърне. Сега останаха само жените и започнаха разискванията от самото начало. Леля Маруша хем участваше в пренията, хем плетеше, както винаги. - Този, сегашния търговец на смърт бил от групата на Гошо Лисицата, ама преди седмица бяха докарали някаква друга мутричка, тя пък била от бандата на Владо Коня. Новата мутричка щапуркаше покрай оградата на гимназията, а подире му пъпли един джип – да го охранява. И аз с всичкия си акъл взех, че си записах номера на джипа и смятах да го дам на сестриния ми син, нали уж е прокурор, ама той пък замина пак в командировка ли, на екскурзия ли... Сега като се прибера, ще скъсам листчето, то работата ясна..., няма как и той да не е в играта.. – рече Венета и започна да мачка с наслаждение недопушената си цигара в пепелника. Жените се пръснаха като по команда – започваха новинарските емисии по телевизиите, а те ги следяха изкъсо вкъщи и на следващия ден ги анализираха през смях и сълзи... Леля Маруша побутна Венета по рамото и прошепна: - Изчакай мъничко, имам нещо да ти кажа. Когато жените излязоха, леля Маруша рече: - Венета, онова листче с номера на джипа не го унищожавай, а ми го донеси утре сутринта, като отиваш на работа. - Защо ти е ?! – учуди се Венета. - И не казвай на никого, че си ми го дала. На другия ден Венета пъхна сгънатото на две листче в шепата на леля Маруша и забърза към училището. Леля Маруша с тъга я наблюдаваше, самата тя двайсет и пет години също като нея бе бързала сутрин към това училище, а учениците я поглеждаха и се подбутваха един друг: „Учителката по химия!”. След няколко дни пред кафенето, както винаги, паркира Слави, пласьорът на дрога. Влезе в кафенето и смигна на леля Маруша: - Здрасти, дърто, дай едно кафе, преди да съм те удушил! - О-о! Ами ти си още жив, тъпако! – изрече лъчезарно усмихната леля Маруша. – Чух че са ти резнали празната тиква! - Има да чакаш! – ухили се Слави. Леля Маруша се обърна към кафе-машината и я зареди, а докато кафето се изцеждаше в чашката тя се извърна към Слави и попита: - Защо не беше на погребението на Сашка, животно? Или при вас има ред – едни убиват, други ходят на погребение? - Ами-и, ако грабна бухалката от багажника? – попита зловещо усмихнат Слави. - Тъпак си и тъпак ще си останеш! – измърмори леля Маруша и тикна чашата с кафе в ръката му. Слави се понесе на кривите си крака към постоянното си място – до прозореца през който наблюдаваше учениците, които се влачеха по един, по двама към училището. Повечето от тях му кимаха, когато издигнеше двата си пръста нагоре, след като чукнеше по стъклото. Леля Маруша понесла две пластмасови кофи с отпадъци, му подметна през рамо: - Остави на мира учениците, тъпако! - Ми, чи те са ми клиенти, ма! – ухили се Слави. Не обръщаше внимание на обидите от страна на бившата си учителка, беше свикнал с тях. Леля Маруша дълго обикаля контейнера, а после срита колата на Слави и алармата записука. Пласьорът подаде глава от кафенето, а леля Маруша се разкрещя: -Що си я тикнал досами контейнера?! Не мога да мина, идиот с идиот! - Щото си дебела, затуй! – ухили се пласьорът и си седна пак на мястото. Леля Маруша се посуети още малко около колата, нещо явно пак я ядоса, защото демонстративно срита предната джанта, но алармата не записука. Пласьорът виждаше от кафенето, че леля Маруша нещо дуднеше – явно го ругаеше на воля, а той ухилен я наблюдаваше. Когато Слави се надигна и тръгна към вратата, леля Маруша въздъхна и се прекръсти. После застана в средата на кафенето, притисна с длани ушите си и трескаво започна да следи с поглед Слави. Пласьорът крачеше бавно към колата на кривите си крака – това беше господарска походка, на човек, който знае, че тук той командва, както и си беше. Никой не смееше да гъкне, само леля Маруша си позволяваше да го нарича как ли не, но тя бе изключение от което никой не вземаше пример... Тръсна се Слави на седалката на фордчето и тъкмо завъртя ключа, когато нещо блесна и пласьорът усети само че полита нанейде... Успя да съзре, че на една страна летеше левия му, а на друга страна десния му крак, а ръцете му, които здраво стискаха волана се носеха високо, високо над него в съвсем друга посока... Когато пристигна Данчо, запъхтян и потен, щом докладва по радиостанцията си на дежурния в участъка и изслуша в стойка „мирно” инструкциите, веднага подхвана жените, които се бяха вече насъбрали. Всички говореха за някакъв джип, даже леля Маруша бе записала и номера му. Той бил спрял до паркираната кола на Слави за няколко минути, слязъл някакъв охранен тип, приближил се до колата и клекнал... - Слави не го ли видя? - Не... – рече леля Маруша...- Май че не го видя. - Ти що не му каза?! – попита ядосан Данчо. - Абе, и дупетата ли да им бърша на тези твоите нещастници?! – разфуча се леля Маруша, а жените, разбира се, я подкрепиха. Запристигаха полицейските коли, след тях запъплиха и журналистите – накичени с фотоапарати и камери. Интернет-изданията публикуваха номера на джипа след минути, журналистите бяха информирани хора и веднага обявиха, убийството е пореден случай на кървава схватка между местните наркотърговци, тъй като джипът, който е бил видян принадлежи на „вражеска” наркобригада... Телевизиите подхванаха темата, по екраните лъсна просташката физиономия на вътрешния министър, а по нея си личеше, че е прекъснал любимо свое занимание – или е къркал, или е дегустирал лично наркотици. Но всички му бяха свикнали и не обръщаха внимание нито на широко ухиленото му лице, нито пък на дърдоренето му... Едва след няколко дни Данчо се довлече рано-рано в кафенето. Леля Маруша този път не само му поднесе светкавично и почтително чашата с ракия, но и като приседна насреща му, попита: - Докъде я докарахте, Данчо? Кой светна животното, а? Полицаят отпи, запали цигара и обвит в тъмносинкав дим изрече шепнешком, макар че бяха само двамата: - Ако бяхме открили кой е убил Слави, ти трябваше да си в ареста, Мария. Леля Маруша се усмихна и перна полицая по рамото: - Ей, Данчо, ама ти наистина си бил ченге бе, човече! - Всичко знам и всичко виждам! – изрече самодоволно ухилен полицаят, надигна чашата и изля ракията в устата си, сетне стана и тръгна към вратата. Леля Маруша го наблюдаваше с нескрит възторг, за първи път даже и с уважение, въпреки изпомачканата му униформа, кривите чепици и провисналия корем. Преди да излезе полицаят се обърна и рече: - Днеска пристига новият пласьор, началникът ме предупреди сутринта. – и преди да успее леля Маруша да си отвори устата, той изрече неочаквано властно: - Него го оставете на мене, мадам! До три дни ще се ръкува с дявола! - Ама, Данчо!.. Какво ти стана бе човек?! – възкликна леля Маруша и се усмихна объркано. - Те може да обърнат на престъпници само ония, които са си такива, а другите като мен са затуй, за да ги наказват... – избоботи полицаят и бързо се огледа. - Да ти помогна с нещо? – успя все пак да попита леля Маруша, след като дълго се взира в него с отворена от почуда уста. - Може! – ухили се полицаят и лукаво подметна, шепнешком: - Учителката по химия, даже и пенсионирана, винаги знае най-добре как да се изпрати някой да паркира направо в ада! И полицаят отвори вратата, тресна я зад гърба си - леля Маруша, бившата учителка по химия, а сега съдържателка на квартално кафененце, се прекръсти и изрече пламенно към един от портретите на стената, пренесен тайничко от кабинета по химия в гимназията: -Бъди благословен, г-н Нобел! Ти ще си нашият бог от тук нататък... Разказ на Стоян ВЪЛЕВ   _ Обратнo _