С В О Б О Д А Н А Д О М А Ш Н И Т Е Е Л Ф И
	Интервю с руския писател Леонид Абрамович Саксон - Разкажете, ако обичате, малко за себе си, за да може българският читател до получи представа за Вашето творчество. - Роден съм в Челябинск – главният град на Южен Урал – през 1958 година в семейството на учители. Родителите ми са евакуирани тук по време на войната от Украйна. Баща ми е първият човек в СССР, който започва да се занимава с професионална ориентация и пазеше изцяло посветените на него броеве на „Учителская газета”, но, бидейки нечестолюбив човек, не получи научни степени и през целия си живот просто консултираше челябинските областни органи на образованието. Вкъщи имаше много книги, още повече, че майка ми имаше две филологически образования. Четенето си остана главната страст в моя живот. Започнах да пиша от петгодиен. Завърших средно образование , а след това през 1979 година – Челябинския пединститут, получавайки диплома на учител-филолог. Отбих военната си служба, и в армията поради своята младост и наивност се опитах да организирам антисъветска нелегална организация за възраждане на мъгливо разбирания „социализъм с човешко лице”. Срещу мен написаха донос, но в него имаше нещо анекдотично: той беше написан от старите войници /”деды”/, които нищо не знаеха за тази организация. (Просто са искали да ми напакостят, за да не уговарям „младите войници” да протестират срещу техните издевателства. Бяха решили да ме наклеветят, че се занимавам с антисъветска пропаганда и, без да знаят сами, бяха казали истината за мен). КГБ дълго търси моята „нелегална мрежа” – с кадри, явки и оръжие, но така и не ги намери :та нали аз бях измислил всичко това, за да ободря един цивилен мой приятел и онзи единствен сержант, когото бях успял да завербувам. Пък исках и себе си да ободря, призовавайки целият неизползан от човечеството запас от фантазия и още повече да представя всичко това за шега в случай на провал. Накрая в КГБ изгубиха търпение и привикаха главатаря за обяснения. По време на разпитите всички се превиваха от смях, и тъй като вече беше 1981 година, ме пуснаха по живо, по здраво: направиха се, че са повярвали в това разиграване. Но главното беше друго – такива като мен вероятно вече бяха станали много за отчетност. Въпреки това след тази случка не ми беше лесно да „попадна в науката”. Повече от 10 години работах в Челябинск като учител, пишех лирически стихове и разкази, печатах ги в местната преса, а също така работех над дисертация, посветена на съветската сатира от 20-те и 30-те години. Но все повече ми се струваша, че не работа в училище, а в някакъв духовен затвор за деца, където аз съм един от надзирателите.. Престанах да разбирам защо живея и пиша и, главното , - защо живея. Тези настроения още повече се засилиха от моя постоянен интерес към романтизма и приказната сатира: с помощта на книги с двестагодишна история аз се опитах да си обясня необяснимото.. Но Байрон, Хофман, Метюрин и Булгаков не можаха да ми дадат онова, което го нямаше и при тях. А Селинджър и Кафка вече не можех да понасям... При цялото ми уважение към тях. Накрая, през 1992 година, тоест на 35 години махнах с ръка на всичко – диплома и почти готова кандидатска дисертация. Но не можех с лека ръка да зарежа своето семейство – опитах се да намеря работа в търговска фирма, за да обезпеча по някакъв начин себе си, съпругата ми и детето и повече да не завися от никого. Преживявах от случайно поработване, бях „совалка”, започнах да возя в Москва челябински сувенири. Често ми хрумваше горчивата мисъл, че уралският камък е е по-добър и по-щедър от хората. Но затова пък получих възможност да видя свят! В частност, московския литературен свят – нали продължавах да пиша. Литературната среда обаче предизвика още по-голямо неприемане у мен, отколкото училищната. Беше ми тъжно да гледам как буквално пред очите ми хората всъщност преставаха да говорят на руски език, заменяйки последното, което ни беше останало - нашия език – с някакъв търговско-престъпнически жаргон. Всички тези впечатления изразих във фантастическия си разказ „Принцът Уелски” (списание „Октябрь”, 2001, №12). Неговият герой, Петенка Шелковников, захвърля университета и „навлиза в бизнеса”, търгувайки с женски украшения от нов тип – блестящи като алмази несекоми-мутанти. И макар че богатството не му донася щастие, бедният и бездомен писател, от чието име се води повествованието, не знае как да спре Петенка и какви ценности да противопостави на неговата „философия на оцеляването”. Чувствах се в задънена улица, отчаянието ми растеше, макар че изхранвах семейството си и дори печатах – в ”Октябрь”,”Литературная учеба”, „Дружба народов”. За щастие се намери добър човек – директорът на челябинското издателство „Фрегата” Александър Кожейкин, който ме взе за главен редактор. Той издаде моя пръв и единствен поетичен сборник „Под вежливым присмотом облаков”(1999), благодарение на който бях приет в Москва в Съюза на руските писатели – организация, която е алтернативна на прокомунистическия Съюз на писателите на Русия. През 200 година в Южен Урал станах лауреат на ІІ регионален литературен конкурс „Антология” в номинацията „Поезия”, получавайки диплома първа степен. При Кожейкин работих до 2002 година, когато реших да стана професионален писател. През същата 2002 година заедно със семейството си заминах за Германия на постоянно местожителство. А сега за главното. Отначало публикувах в „Литературная учеба”(2001,№2) доста патетичното произведение „Роза с шипове вместо щик, или програма на руския неоромантизъм”, използвайки образа на антигероя на повестта на Михаил Булгаков „Кучешко сърце” и развивайки идеята как съвременния човек „да не се превърне в Шариков”. На осемнадесет години това вероятно би изглеждало много мило, но в дадения случай то свидетелстваше, че литературната ми възраст абсолютно не съответства на физическата ( така се случва, когато започнеш късно да печаташ). Аз дори участвах в някаква конференция, организирана от Института за световна литература в Москва, където прочетох съобщение за моя метод. Но скоро ми стана ясно, че имам точно толкова шансове да възродя стария романтизъм, колкото има и моята любима героиня Хермиона – да освободи домашните елфи. Но неоромантизмът не желаеше да се махне.! Той се разхождаше под носа ми, като нахална муха пред инвалид без ръце, и ме убеждаваше, че след като съм престанал да вярвам на възрастния читател, то,следователно, той никога не е бил мои. На децата винаги са необходими мечти и надежди, поезия, дружба и любов. Трябва да бъде възроден „романа на възпитанието” в съвременната детска литература, да се предложи на младите читатели нов герой – и той, неоромантизмът, ще ме научи как да направя това. Както е известно, класическата формула на реализма е „типичен герой в тпични обстоятелства”. При „чистия” романтизъм всичко е по друг начин: ”изключителен герой в изключителни обстоятелства”. Но повечето деца не обичат идеалните герои – суперспортистите, суперакуратните, „суперзубрачите”, възприемайки ги като назидание. И писателите с удоволствие следват предпочитанията на децата, изпадайки в другата крайност: изобразяват мили палавници, които, изглежда, изобщо не могат да мислят.( Непонятно е обаче откъде след това се появяват в света умните възрастни хора) Именно така са „направени” Том Сойер и Хари Потър, на които искрено се възхищавам, а също така и грамадно количество халтура. Но дори и в „нехалтурните” случаи с какво се срещаме? Деца, които мислят само за приключения или бейзбол. Накратно, пушкинското :”И что посредственность одна // Нам по плечу и не странна?... По тази гледна точка ако аз наистина искам да създам интересен за децата „роман на възпитанието”, където философията, поезията, любовта, глобалните и вечните проблеми да не бъдат второстепенни в сравнение с приключенията, то формулата на неоромантизма по отношениекъм задачите на детската литература би трябвало да звучи така:”Типичен характер с изключителни дадености в изключителни обстоятелства” Ние не можем да си представим, че от Том Сойер или Хари Потър ще израстне поет, учен или философ, колкото и врагове да са победили те. Така ли е? Ами ако бъде създадена епопея, в която приключенията да помагат на детето не само да чувства, но и да мисли? Да формира в себе си нещо „нефизическо”? И аз написах романа „Аксел и Кри в Огледалиня замък”(2003-2004), който се превърна в истински манифест на неоромантизма. През 2007-8 година се появи продължение – „Аксел, Кри и Бялата Маска””, където приключенията не са по-малко, а поезията и даже любовта са много повече, отколкото в първата част на планираната петтомна серия. Надявам се, че ще успея да я напиша до края. Моята задача е не просто да покажа дуелът на четирите деца със „злия”(ох, тези шампи) вълшебник, звездния дух Штрой. Преди всичко това е приказна епопея – мечта за детството, одушевлено от високи цели и чувства, за формирането на личността на бъдещия поет, отхвърлящ не само най-простите еснафски стандарти, но и „елитарния” (струва ми се) песимизъм и снобизъм. Моите герои ще се сблъскат с обкръжаващия ги свят „в цялата му красота”, като нееднократно се замислят за печалните перспективи на човечеството и Вселената. И все пак аз бих искал човекът да не трепне пред космоса и даже пред себеподобните, без да изгуби желанието да живее и в нещо да вярва. - След Октомврийската революция детската литература в Русия винаги е била обект на повишено внимание. Започвайки от творчеството на Чуковски, на писателите се внушава,че трябва да пишат като за възрастни, но по-добре. От друга страна съветската власт продължава традициите на Лев Толстой да популяризира в огромни тиражи книгите на детските писатели. В тази насока добре работеше „Детгиз”, но това издателство днес не съществува. Обрисувайте ситуацията в съвременната детска литература в Русия. - Ситуацията е толкова сложна, че понякога предизвиква крайни оценки. Например, известният писател и почти мой земляк В. Крапивин от Екатеринбург в интервю за вестник „Взгляд” (2007) заявява:” Съвременната детска литература никак не мога да оценя, тъй като считам, че тя не съществува”. Детската литература е многостранно явление, когато съществуват не само книги, но се издават и масови детски вестници и списания, работи държавно издателство, което се интересува не от печалби, а от нови автори, тези автори общуват помежду си, живеят в атмосфера на творчески контакти, чувстват себе си членове на на голямото писателско съдружие. Така беше в нашата страна до средата на 80-те години. Младият писател, съчинил интересна повест за деца, би могъл да я напечата в „Пионер”,”Костер”, „Пеонерска правда”,”Уралски следотърсач” и веднага да стане известне на читателите в цялата страна. А сега, дори и да си Андерсен, кой ще научи за теб при днешните тиражи? Изключенията са рядкост... Способни автори има (макар и малко на брой), то те все по-често отвеждат читателя в страната на чародейте и принцесите и се стремят да им вннушат идеи на „лидерство” и преуспяване, а не вечните ценности, далечни от прагматизма... Детска литература сега при нас като явление аз не виждам. Правят се някакви опити ( например премията „Заветна мечта”), но това е капка в морето. Аз много уважавам В. Крапивин. И все пак, когато чуваш такава категорична оценка,в ушите ти зазвучават безсмъртните думи на булгаковския Воланд от „Майстора и Маргарита”:” А дяволът също ли не съществува? (...) какво става при вас, каквото и да потърсиш, нищо няма!” Лично аз в старата литературна среда виждах преди всичко не интерес към нови автори и не „взаимна, най-нежна” авторска дружба ( ако използваме израза на руския писател Лермонтов), а желязно насаждана отгоре идеология; сред тези, които се съгласяваха да работят в това менгеме – срамна, жестока и безпощадна конкуренция. Катастрофите не падат от небето... Да, малките тиражи и мизерните хонорари са сериозно препятствие по пътя към успеха. Но толкова малко ли са способните авори? Нима всичко зависи от материалната страна на творческата работа? Ето какво съобщава сайта на вестник „Новые известтия” в бележката си от 8 април 2008 година със заглавие „Книгите не са играчки за децата”и тревожно подзаглавие „Експертите съветват родителите да внимават при купуване на съвременна детска литература!” (http://www.newizv.ru/news/2008-04-08/88001/): «Според оценките на Федералната агенция по печата и масовите комуникации, сега в нашата страна се издават 108 хиляди заглавия на книги ежегодно. Около 7,5 хиляди се падат на детската литература. Цифрата е внушителна. ( И така, тиражите са малки, но заглавията са достатъчни - Л. С.). Но критиката не бърза да сваля шапка пред издателите. По-голямата част от книгите са преиздания на съветската класика или преводи от чуждестранна литература. Сред новите детски книги, оказали се малцинство, се срещат такива, които могат да предизвикат истински шок не само у детето, но и у родителите. След това следват наистина страшни цитати за водка, хомосексуализъм и т.н., които ще ви спестя. Това вече е нов аспект на проблема като допълнение към малките тиражи и хонорари:отсъсвието на контрол върху качеството и рецензирането на детските издания (по-рано ги рецензираше «Детская литература», но сега то не съществува); чисто търговският подход към новата детска литература се изразява с думите: »Развращавай и заработвай!» Да. Всичко това е така. По-натам същият сайт ни съобщава мнението на земестник-генералния директор на издателство «Детска литература» Ирина Котунова: особено в плачевно състояние сега е юношеската литература. Почти на изчезване са авторската приказка, психологическата и лирическата повест за подрастващите. В Руската книжна палата също не отричат проблема: ако за юношите-момчета все още могат да бъдат подбрани подходящи приключенчески книги, то на момичетата напоследък им се налага да се радват в основни линии на любовна литература със съмнително съдържание. Защо обръщам внимание именно на такива «детайли»? Защото те са огнището на заразата! Поразени са най-идейно и емоционално наситените жанрове на детската литература, нейните мозък и сърце. Никакви материални трудности и мръсна комерция не биха могли да се справят с истинския герой на тази литература. Той би помел по своя път всичко и всички – особено в Русия. Но него го няма. Освен най-примитивния «закон на джунглата» ние няма какво да завещаем на нашите деца. А те няма от кого да вземат пример, освен от нас. Страхувам се, че този герой няма да се появи – както и да ни призовават политиците и издателите «да го намерим и въплътим». Това са лицемерни призиви: не можеш да чакаш онзи, от когото тайно се страхуваш и го ненавиждаш. Освен това, цялата история на световната литература безпощадно свидетелства: търсенето на такъв герой «от долу» ( а не само «от горе») също винаги са завършвали печално – независимо от това дали става дума за «излишни» или «нови хора». Всъщност този герой изобщо не трябва да бъде търсен – достатъчно е да се огледате в огледалото и да представите на отражението дългия списък от незабавни изисквания, адресирани, в основни линии, към него, а не към обкръжаващите. Това, което не обичат нито «низините», нито «върховете». Това, което е направила Хермиона Грейнджър. Това, което се опитва да направи и моят неоромантизъм СВОБОДА НА ДОМАШНИТЕ ЕЛФИ! - В своето възпитателно въздействие руската детска литература на ХХ век бе подчинена на определена идеологема. Как се отнасяте към творчеството на Аркадий Гайдар, особено след публикацията на повестта на Владимир Солоухин „Соленото езеро”? - Причината не е в тази публикация. Аз не съдя за достойнствата на написаното по биографията на автора. Ако става дума за последната, то аз не знам дали наистина Гайдар е виновен за масовите избиваия на хакаското население. Не знам, тъй като не съм се занимавал с изследването на дадената тема лично. Историята на моята страна познава и много по-чудовищни исторически фалшификации, и тяхното търсене – особено когато в тази работа е замесена съвременната на „Соленото езеро” политика, в дадения случай – „егор-гайдаравоската политика”- поражда предложението. Затова аз не мога да бъда арбитър между Б. Камов и В.Солоухин. Що се отнася до съчиненията на Аркадий Гайдар, то, в съответствие с нормите на изцяло идеологизираното общество, те са напълно професионални и на места са талантливи. Когато бях съветско дете и не притежавах литературен опит, тогава четях Гайдар с удоволствие. Но той е от онези писатели, които „приключват” заедно със своето време и своята идеология. И както и да се променя нашето отношение към самия него, като към автор за нас и за нашите потомци то вече няма да се промени. - Вие сте един от последните руски лауреати на премия в областта на детската литература. Разкажете за тази премия. Считате ли своя награден роман за алтернатива на повествованието за Хари Потър Как разбирате жанра „фентъзи” в аспекта на детската литература? - В края на август 2005 година Благотворителният фонд „Заветна мечта” обяви създаването на едноименна литературна премия, която ежегодно ще се присъжда на авторите на най-добри прозаически произведения за деца от средна и старша ученическа възраст (сайт www.dreambook.ru). Фондът е учреден от групата компании МИАН (Московска Инвестиционна Агенция за Недвижимост) и за трите изтекли сезона организира три конкурса. Да предлага своите произведения за присъждане на награда може всеки автор, който пише за деца на руски език независимо от възрастта си, гражданството и местоживеенето. Всички тези изисквания са важно демократично различие от другите премии като например премиите на С. Михалков или В. Крапивин. Към днешния ден „Заветна мечта” е най-крупната ( и почти единствена в Русия) детска награда, с премиален фонд 1 милион рубли. Аз станах един от тримата лауреати на Голямата национална детска премия „ЗМ” през втория сезон (2006-2007) за романа „Аксел и Кри в Огледалния замък””. А до 1 септември 2008 година ще бъде завършен безпримерен в историята на руското библиотечно дело проект. Вече е издаден красив седемтомник на лауреатите на Голямата премия от първия и втория сезон ( по 150 000 екземпляра на всеки лауреат), илюстрирани от художници, които също са спечелили конкурс на „ЗМ”. Всяка библиотека в Русия ще получи по един комплект от тези седем тома ( а сред 71950- те библиотеки в Русия – 43298 са училищни). Считам ли своя роман за алтернатива на ” Хари Потър”? Най - общо казано – да. Той е алтернативен на всяко произведение, чиито герои мислят само за приключения или спорт, но не е в ущърб на приключенията. Показвам формирането не просто на мъжествено момче или трудолюбиво момиче , а в края на романа така и не става ясно, какви са станали ( но предполагам, че като Хари, - главен ловец на магьосници, какви още?). Моите герои се учат да побеждават не само враговете, но и живота, замислят се за предназначението на човека на земята, за истинската любов и дружба, за изкуството и поезията... И бъдещият мой герой ще стане не какъв да е , а поет. В нашия свят е нужен още някой, освен престъпници и полицаи – макар че Аксел в началото мечтае да стане именно полицай Пък и враговете не са толкова обикновени, като Волдеморт, който е лишен от всичко човешко и от ранно детство е готов убиец. Звездните и подземните духове – това е цяла цивилизация със своя политика, философия и култура; това са различни по характер и убеждения същества. Разбира се, аз се стремя да избягна щампите, които в жанра „фентъзи” са достатъчно. Като цяло, въпреки приливите и отливите на на литературната мода ми се струва, че „фентъзи”-то има голямо бъдеще. Та къде още детето може да бъде не просто търсач на съкровища, детектив-победител, беглец от дома си, дворен палавник , и създател на светове.? Отговарящ наистина ЗА ВСИЧКО НА СВЕТА? Истинското „фентъзи” е по-високо от модата. И колокото по-уязвима става нашата планета за мигновена смърт, толкова по-важно е да възпитаваме у децата си чувството за отговорност ЗА ВСИЧКО – а не само за подготвените домашни или дори за хванатия грабител. - Вие живеете в Германия. Това плюс ли е или минус за руския детски писател? Кажете няколоко думи за съдбата на руската литература в Германия. - Това не е плюс или минус – това е трагедия. Всеки писател трябва да живее в страната на своя роден език и култура. Ако той ви уверява, че това не му е необходимо – той или лъже, или пък пред вас не е писател, а един обикновен приспособенец. Никога не съм правил от моята емиграция политически жест, но и моята песъчинка в света от човешки пясък все някога ще изиграе своята роля в общата пустиня. Немската интелигенция винаги е познавала и високо ценила руската литература. (Що се отнася до” средния немец”, той не се интересува и от своята собствена литература , и затова ще го оставим на мира). Макар че немците ни издават, тиражите на Запад са малки, и литературата за „елита” не се задържа по щандовете на книжарниците. Даден руски автор може да купите само ако сам знаете нещо за неговата книга и я поръчате. Популярността на руската словесност в Германия зависи, разбира се, и от историческите причини. През ХІХ век постоянните пътувания на руските писатели-дворяни на Запад, личните им познанства в немския литературен свят играят огромна роля в диалога на двете култури. А през ХХ век...Две световни войни – плюс такива идеологически различия и взаимен геноцид, които не могат да се присънят и в страшен сън.)И всичкото това при огромната разлика в националния манталитет!). А когато последиците от войната и разкола започнаха да се заличават – в Германия нахълтаха три милиона рускоговорящи „гости”, пристигнали тук не на гости. В условията на задълбочаващата се икономическа криза, когато държавата се чуди откъде да вземе пари „за своите”... Естествено, към тези „гости” се гледа високомерно. „В Германия няма руска диаспора, - пише литературният администратор на фестивала „Русский Stil” Елена Ришкова (http://zhurnal.ru/s/suhowa_e_a/10a-88.shtml). – Официалната власт все едно че не забелязва тези стотици хиляди хора, говорещи на руски език. Не вижда руските вестници, списания,библиотеки, телевизионни канали, празници на авторската песенлитературни конкурси и театри. И ако лично вие не сте „муттершпрахлихер”, казано с други думи, не владеете в съвършенство немски език, а освен това имате и наглостта а бъдете и „ноум-неим-автор”, тогава никой не се интересува доколко безупречен е немският език на вашия изпратен в издателство ръкопис. Пред вас е една невидима стена. - Разбира се, и в тези условия някои се опитват да се присспособят... Така например емигрантът Батшев през 90-те години обединява редица литератори в Съюз на руските писатели в Германия, започва да издава списания „Литературен европеец” и ”Мостове”. В своите исторически трудове този господин всячески прославя генерал Власов и, макар че не може да отрече, че унищожаването на евреите от хитлеристите е престъпление (какво да се прави, дума от песента не можеш да изхвърлиш), то като цяло, според Батшев, войските на Третия райх са дълбоко положителен пример за поробените от тях нации. Особено в личния си бит. Все пак помислете, читателю:”всеки немски войник е носил в мешката си картонена табакера за цигари, сапун, ДДТ ,кубчета за бульон, презервативи, марганец в картонен пенал, пирамидон, спирт”! И като те (войниците, а не споменатите изделия- Л.С.) са били освободители, а не завоеватели, то и войната следва да бъде преименувана – от Велика Отечествена на съветско-германска. И с днешните емигранти за Латшев всичко е ясно: ”Носталгията не съществува. Тя е измислена от комунистите, за да отвикне народа от емиграция”. Е, какво да се прави, тъй като аз съм евреин, също често употребявам сапун, но не мога да си купувам само него, напълно ще си мина и без подобни творчески контакти. В заключение бих искал да добавя, чче жесток удар по престижа на руската литература в Германия през последните десетилетия нанесоха автори, които като че ли не се замислят пред кого да лакействат.. Или по-скоро мислят, но...по друг начин. Така наречените авангардисти – уви , с подкрепата на не малко немски слависти – щедро предлагат на госпожа публиката невероятна смесица от „поток на съзнанието”, секс и садизъм, обявявайки Пушкин, Толстой и Достоевски за „смърдящи трупове” ( това е израза на Владимир Сорокин на литературна вечер в Мюнстер през 1996 г. Аухсбургският издател Волдемар Вебер, посветил много години на пропаганата на руското слово на Запад, открива през 2005 година дискусия на страниците на московското списание „Иностранная литература”(книжка седма), протестирайки с негодование срещу подобно оплюване на литературата. И когато четеш в същия брой отговора на постмодерниста Пригов, то оставаш поразен не от умствената му ограниченост, не от откровено издевателските нападки по адрес на „обидчика истинных гениев”, а от старото, солидно списание, което печата такива неща. Всъщност списанието прекъсна дискусията, страхувайки се, по всяка вероятност, да не се окаже недостатъчно съвременно, след като си позволява да се усъмни в авангарда. Затова Вячеслав Купреянов трябваше да напечата резюмиращата статия „Световната отзивчивост на авангарда”, в която напълно поддържа В. Вебер и привежда страшен материал за „инфомафията” – в международното списание „Крещатик” (2006, №1). Да се надяваме, че поне децата на съвременните емигранти ще надживеят всичко това. Разбира се, по логика на нещата сред тях може би ще има своите батшеви, пригови, сорокини: домашният елф без тях не може да съществува. Ами ако?... - Вие сте роден на Урал. В Екатеринбург е запазен дома на Павел Бажов. Какво Ви даде запознаването с детската литература, създадена на територията на този регион от Русия? - Разбира се, познавам творчеството на Бажов. Он най-ранно детство! Но в него ме привличаше не само своебразната дива красота, а някаво ...чувство на страх . Зад сказовете му се чувстваше тъмният, звероподобен, старообрядчески, както бих казал сега, бит, който не можех да разбера с детския си ум. Това приличаше на пиеса, в която акьторите играят жестоки персонажи, а ти си свикнал с детския театър, където всички са смешни и добри. Или зли, но въпреки това смешни. И чакаш кога те ще свалят маските си и ще започнат да се усмихнат, но това не става. Ето защо Бажов бързо започна да не ми харесва. Особено се страхувах в детството си от уралската приказка „ За Анискиния извор” , в която имаше зъл ковач Егур. Ако беше Егор – както и да е, но Егуррр! Такива имена няма. Никога не я четях преди сън. И изобщо не разбирах, защо чета. Честно казано, в уралските приказки има нещо ограничено, унило,...недохранено. Дали е патриотично или не не мога да кажа, но аз обичам италианските приказки, а не уралските. Освен това безумно ми харесваше башкирската приказка „Слово за вемята Ай”(автора не си спомням). В нея имаше богатир, койюто така пееше, че всичи се вкаменяваха, слушайки неговите песни: в това число и цели армии врагове. И той, пеейки, яздеше и отсичаше главите на всички, унищожавайки сам цяла армия. Това беше страшно – но затова пък каква поезия! Една негова песен помня- за съжаление, само началото. Ой, преди да попадна В морето от лава, което се излива в ада Аз върху теб, земя башкирска, ще падна След това той пееше как ще умре, но в паметта ми се е запазил само стиха:” С шепа прах ще стане по-богата земята”. Привличаше ме необикновения ритъм на тази песен. Все едно че чуваш всичко с ушите си. И това беше истинска поезия! По-късно такова впечатление ми направи само киргизският народен епос „Манас”, който, както ми се струва, е по-красив от който и да е западноевропейски епос – поне от тези, които познавам. Впрочем, ако Башкирия поне е съседка на Южен Урал, то към Киргизия наистина нямам никакво отношение. Не мисля, че всичко това е обогатило моята немска приказка директно, но на мен като поет народните приказки нещо са ми дали. Когато пишех „Аксел и Кри”, това че съм поет, много ми помагаше. - Какво за Вас е главното в литературата – идеята или художественото майсторство на писателя.? Как се отнасяте към заповедите на К. Чуковски към детските писатели? - В творчеството всичко трябва да бъде главно: идеята без ярко въплъщение е неубедителна, пак и ярка форма без съдържание е немислима, тя веднага поражда такова съдържание. И дори ако авторът да не може или не иска талантливо да управлява последния процес – това вместо него ще направи читателят ( това е любимият прийом на символистите). Между другото, ако идеята е лоша, добре не можеш да я въплътиш. Както казваше Бродски:”Злото винаги е лош оратор”. Като цяло аз съм съгласен с Корней Чуковски по отношение на заповедите му към детските поети. С изключение на на четвъртото и осмото правила. Чуковски пище:”подвижността и проммяната на ритъма за мен беше четвърта заповед”. Но вижте, това пък не зависи от настроението , което искаме да създадем у детето. Вземете за пример стихотворението на Маршак „За хипопотама”. „Я думаю, гиппопотама/ Зовут так трудно для того// Чтоб сторож из глубокой ямы// Пореже вызывал его!...” Детето в това стихотворение мисли. И мисълта му не прескача, а се движи постъпателно, логически, все едно че отговаря на урок. В дадения случай така е нужно. И Маршак така и прави : само веднъж ритиъмът на дългото стихотворение се променя, когато детето започва да се затруднява, произнасяйки думата „хипопотам”. Както се вижда, ако наблюденията и предизвиканите мисли са достатъчно занимателни, стихът с постоянен ритъм може да бъде дълъг, но въпреки това не е скучен: съдържанието диктува формата. А осмото правило на Чуковски въобще обеднява стиха:”всеки стих от детските стихотворения трябва да живее свой живот и да представлява отделен организъм”. Вземете втория стих от същото произведение за хипопотама:”Зовут так трудно для того”. Този стих не е самостоятелен, но е нужен и добър. Стихотворението трябва да учи детето да мисли, а не просто да заучава най-обикновени изказвания. Още повече пък че тринадесетото правило на същия Чуковскизове зове: „не толкова да се приспособяваме към детето, колкото него да приспособяваме към своите „възрастни” чувства и мисли”. Въобще може да се каже, че той напразно е измислил тези правила. Позволете ми още един път да цитирам Бродски. Той казва, че философията трябва да се изучава тогава, когато тя не е необходима. Е, ако го перефразирам, правила за детските стохотворения трябва да се съчиняват тогава, когато те вече са написани. - Ще успее ли съвременната руска детска литература да откъсне подрастващите от ковпютъра и Интернет? Какви са задачите на писателя в това направление? - Разбира се, че ще успее – ако бъдат отстранени онези препятствия, който не й позволяват да създаде свой гераой. А препятствията – това сме ние, за което вече казах. Необходими са перестройка, гласност и също така – свобода на домашните елфи! И за задачите на писателя стана дума по-горе. Трябва повече да се мисли за вечните ценности и да ги преразказваме на езика на децата, това е всичко. - Вие добре познавате „патриарха” на съвременната руска детска литература В. Воскобойников, критика Лола Звонарьова. Назовете имената на значителните съвременни руски детски писатели. - Едуард Успенски, Владислав Крапивин, Григорий Остер,самият Воскобойников, Андрей Усачьов, Марина Дружинина, Сергей Георгиев, Владимир Глоцер. Някои от лауреатите на „Заветна мечта”, разбира се. Няма да ги назовавам – ще се наложи да обяснявам защо не считам останалите за детски писатели. А това е дълъг разговор. - Какво знаете за съвременната българска детска литература? - За съвременната – уви, нищо. Но в детството си много ми ххаресваха две книжки, които ми създадоха чудесно впечатление за българските деца. Едната от тях е книгата на Хаим Оливер „Великият поход на династронавтите”, а другата ... заглавието не помня, за съжаление. В нея лекар бе прегазил с колата си дете, после го бе откарал вкъщи и излекувал, а след това искаше тихичко да го пусне да си върви, но другите деца и милицията със съвместни усилия го намираха. Лекарят се казваше доктор Стефан Ненов, ако не греша. Жалко, че не познавам съвременните български детски книги. По всяка вероятност те са прекрасни! Разговор с руския писател на Ивайло ПЕТРОВ На снимката Леонид САКСОН   _ Обратнo _