РОМАНЪТ „ОТМЪЩЕНИЕТО” НА БОЙКО БЕЛЕНСКИ И НАСЛЕДСТВОТО ОТ ВОЙНАТА НА ХРИСТО КАЛЧЕВ
	„Отмъщението” е един много добър съвременен български роман, който има един-единствен недостатък – че борави с истинското име на своя герой. А този герой е Георги Стоев. Бойко Беленски твърди, че изложената в романа му „Отмъщението” версия е единствено вярната история на живота на Георги Стоев. Но нека просто приемем, че пресъздадената в романа версия е само една от възможните версии за живота и смъртта на Георги Стоев и да оставим на мира праха на починалия. По-важният въпрос е друг – защо в българската литература се появиха творби, които боравят с имената на живи или мъртви хора и използват техните имена? Историята на този проблеми ще ни отведе към 90-те – най-страшните и най-позорни години в историята на българската литература. През 90-те години на ХХ век кристализира със смазваща яснота един процес, че това, което се случва в нашата страна е особен тип война. Изискваше се от журналистите кражбата да се назовава бизнес, чудовищният геноцид спрямо българската нация трябваше да бъде радостно определян като „преход” от „тоталитарното общество към демократично”. Твърдеше се, че вече контрол върху литературата не се упражнява. Но всеки автор бързо проумяваше, че ще получи своя шанс, само ако следва точно определени идеи и теми. Целта на този нов вид контрол бе съвременната българска литература да е максимално отдалечена от драмата, която преживяваше нацията ни. На литературната сцена вдъхновено се втурнаха марионетки, които изпълняваха виртуозно изискванията на новите Господари. Тези марионетки, изключително бездарни и неморални служеха, като еталон за останалите писатели и поети. „Бъдете като тях, творете като тях” подсказваше се лъстиво от фондация „Сорос” и върху вас ще се изсипе доларов дъжд. Като пропагандатори на новите изисквания се включиха и писатели от по-старото поколение, като Йордан Радичков, например, освен готовата да сътрудничи на всяка власт Блага Димитрова. Голямата цел, която си поставиха режисьорите на нашата национална драма бе литературата ни да бъде максимално откъсната от проблемите на нацията, тя трябваше да издига в култ насилието, за ненавижда солидарността и милостта. Най-показателна в това отношение, един вид еталон за подобна подла, аморална литература бе „Естествен роман”, който разказа за „миризмата на гаджето, което сере пред тебе”. Българската литература, която бе разказвала за национални драми като Априлското въстание, която бе разкривала зловещите механизми на разделение между българите, изведнъж попадна под опеката на нова партийност – тя сега трябваше да възприема като кардинален проблем на нацията „миризмата на гаджето, което сере пред тебе”... Всички участници в литературата бяха смазани от тази подмяна на литературните ценности. Различните творци реагираха различно. Повечето поети и писатели замълчаха отчаяно пред изблика на пошлостта, този път именувана не възторжено възпяване на соца, а опиянение от „миризмата на гаджето, което сере пред тебе”. Христо Калчев, утвърден като писател по времето на социализма, макар и без да е блестял с особени постижения, реши да се противопостави на новата партийност, обицетворявана от тези, които се възторгваха от текст разказващ за „миризмата на гаджето, което сере пред тебе”. Поради ред специфични особености на характера си Христо Калчев успя (цензурата не предвиди опасността, все още тя бе в своя романтичен "певолюционен" период, за разлика от днес, когато се е усъвършенствала под мъдрото ръководство на Михаил Неделчев) в своето противопоставяне и създаде серията от „вулгарни романи”. Самото определение, което даде на своите романи бе отказ от новата партийност – за разлика от „миризмата на гаджето, което сере пред тебе”, той описваше нашенската реалност – мутрите и тяхното разклонение в политиката. Христо Калчев трябваше да се бори с резултатите на новата партийност – българските читатели масово отказваха да четат български книги, които описват „гаджето, което сере пред тебе”. Христо Калчев трябваше да се пребори с произвежданите на конвейр бездарни, лустросани книжки на питомците на фондация „Сорос”. Единствения начин да успее бе този – да тръгне по димящите дири на мутрите, просто да ги "заеме" от журналистиката и да ги включи в романите си (друг е въпроса доколко успешно бе това). Но безспорен успех на Христо Калчев бе, че успя да върне читателите на българската литература, да докаже, че българската литература, въпреки новата, дваж по-отвратителна партийност, е все пак жива. Във войната на Христо Калчев за спасяване на българската литература бе използван един своеобразен метод – максимално сближаване на журналистика и литература. Резултатът като литература бе не особено добър, но като морален акт - заслужава адмирации. Но начинът на писане на Христо Калчев бе писане под обсада – кърджалиите, сега самоназовали се либерали, си бяха откровени мародери и терористи, тяхната върхона цел бе да служат пламенно, да изпълняват задачите, поставени им от новите Господари и да си заслужат крупните финансови средства, които получаваха. По-подли времена от тези литературата ни не бе изживявала... Една от емблемите на това време, Миглена Николчина, определя тези страшни години (90-те години на ХХ век) като „весели години”, макар че сами разбирате – това бе пир по време на чума. Но винаги има такива персони, които капитализират финансово страданията на нацията ни... Христо Калчев успяваше да привлече вниманието на българските читатели през 90-те по един агресивен, даже на моменти, арогантен начин – като обвърза журналистиката с литературата. Това той правеше напълно съзнателно – тъмните герои от вестниците дефилираха брутално (наглостта им може да бъде сравнявана единствено с наглостта на либералните терористи, тези, които възпяваха „гаджето, което сере пред тебе”...) в романите му. Благодарение на усилията и изкуството на Христо Калчев българските читатели бяха върнати на българската литература. Дотук с успехите. Сетне дойдоха подражателите на Христо Калчев – най-често те бяха захласнати от успеха му, не изповядваха желанието за борба и противопоставяне на либералстващата чума в съвременната ни литература олицетворявана от плута и неговото пошло съчиненийце за „миризмата на гаджето, което сере пред тебе”. Струва ми се, че поне няколко години пред смъртта на Христо Калчев битката за спасяването на българската литература от лапите на алчните бездария, изповядващи новата партийност, бе спечелена. Драмата бе в това, че Христо Калчев не беше в състояние да промени модела на своето писане, макар че опити в тази посока правеше като че ли... Случи се така, че Христо Калчев си отиде, останаха подражателите на неговия твърде своеобразен творчески метод. Освен подражатели Христо Калчев имаше и продължители като Бойко Беленски, например, който също идва от епохата на т.н. социализъм. Тези продължители, между които е и виртуоз като Йордан Матеев, наистина усъвършенстваха българския трилър, но не посмяха да посегнат на светая светих – използването на реални личности в своите творби. Убеден съм, че романът „Отмъщението” за чуждите читатели (ето една книга в чието представяне би могло да се погрижи министерството на културата, а не да влага безчет средства вече повече от десетилетие за текста с „миризмата на гаджето, което сере пред тебе”, като най-представителен уж за нацията ни...) ще звучи много по-завладяващо, отколкото на българските читатели. Това е така, защото почти всеки читател на романа „Отмъщението” по един или друг начин си има своята си представа за шумния, противоречив и безспорно популярен Георги Стоев, даже и само поради смъртта му... В романа „Отмъщението” Бойко Беленски се проявява като майстор в съвременната ни проза. Авторът умее да разкрива тъмните бездни на нашия обществен живот, без да изпада в изобличителство и охулване, той разкрива безпощадно механизмите на отвратителната ни обществена система. Романът „Отмъщението” ще има дълъг живот сред читателите. Но този роман е колкото роман за тъмните страни на нашия живот, толкова и роман за липсата на свобода в литература, за нейната болест, предизвикана от либералстващите терористи. И все пак ако се преодолее наследственото заболяване за включване на реални лица в повествованието нашата проза, струва ми се, ще спечели. Стоян ВЪЛЕВ   _ Обратнo _