НОВИНИ
   ИНТЕРВЮ
   РЕЦЕНЗИИ
   НАБЛЮДАТЕЛ
   ПАМЕТ
 
 
Анкета
Има ли цензура в литературния ни живот?
-ДА
- НЕ
Bulgarian weekly newspaper-Chicago,USA

Търси

в

   

ПОДИР СЕНКИТЕ НА БЕЗВЕРИЕТО
 

 
“И говори на Израиляните

като речеш, Който прокълне своя

Бог ще носи греха си. Който похули

Господнето име непременно да

се умъртви; цялото общество да го

убие с камъне, бил той чужденец

или туземец, когато похули

Господнето име, да се умъртви.”

/Левит 24,15-16/


Едва ли за друг поет е писано толкова, колкото за Пейо Яворов. Още приживе и особено след самоволната му смърт.А наред с това беше сниман и филм за него. Множество нови книги и други публикации утвърждават личността и забележителното му творчество. Наред с Ботев и Вапцаров, Яворов също е обявен за един от върховете на националната ни поезия. Всичко това е може би съвсем естествено.
То обаче понякога оставя на заден план важни източници от миналото като например студията на Иван Мешеков “Яворов поет богоборец”/1934/. Или като фрагментите на Атанас Далчев за Яворов, които ме провокираха да се вгледам отвъд театралната “ маска” на поета, за която се споменава в тях. И да потърся истинската причина за неговата трагедия в склонността му да се превъплъщава сам в изкусителните образи на собственото си въображение. Вместо да се примири със своето човешко несъвършенство. И да уповава на Бога, да търси мир с Него.

Не бях се замислял доскоро върху това. Сигурно защото много по-любопитни ми изглеждаха периодически подклажданите “книжни” войни около спора убиец ли е Пейо Яворов, трябва ли най-после да бъде реабилитиран. В последно време пък ни беше натрапен конфликта около реституцията и подаряването на къщата-музей в София.

Въобще шумни или по-скоро пропагандни спорове около поета винаги е имало, а вероятно и ще има. При това колкото по-конюнктурни са те, толкова участващите в тях по-разпалено ще претендират, че са единствено прави и, уж, защитавайки паметта на Яворов, ще продължават да трупат връз паметта му саждите на собствената си суета, на греховната си непримиримост.

Така е било и в началото на века. Самият поет сякаш е устроен така, че както с поведението, така и с творчеството си да провокира обществени противоборства. Може би защото неговият талант, както и житейският му жребий се оказват еднакво непомерни, несъпоставими с познатите дотогава художествени норми и битови критерии. Затова и той самият не се покорява никому. Дори на Бога!

“Отрекох те, проклех те, Господи...

и ето ме сред пъкъла,

и ето ме сред пламък”

/”Покаяние”/

Съдбата, която Яворов сам си избра се оказва както гибелна за него, така и даряваща го с ореол. А подобна съдба, макар да не е за завиждане, винаги респектира. Нашият разум е безпомощен пред нея. Тя е необичайна, “един от свръхземните въпроси, които никой век не разреши”. Защото носи слава, но и обрича на страдания. За да я приемеш, трябва наистина да си готов на всичко. Дори сам себе си да отречеш. Впрочем, когато си отрекъл Бога,това вече не е толкова трудно.

По-трудното е, когато знаеш, че все пак е неизбежен небесният съд, че непременно идва час и

Съдийски глас тогава

Обажда се:

“Ти взе, но заплати ли...?”

И горко е тогава ономува,

Над себе си присъда, който чува:

“На чуждий пир, излишний, се намери!”

/”Дохожда час”/

Мъчително е да знаеш това, да го провиждаш и в своята обреченост да се стремиш към своя “последен час” като към спасение. Това не е по силата на всеки. Защото наистина, “ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за грехове, но едно страшно очакване на съд, и едно огнено негодувание, което ще изпояде противниците”/Евреи 10,26-27/.

А за един творец, повече отколкото за всеки друг може би, такова поведение изглежда необяснимо.

Или даже театрално, както го е определил Атанас Далчев. Защото изкуството също има своите граници. И своята цена, за което свидетелствува най-добре Гьоте. А неговият “Фауст” е любимо четиво на младия Яворов, единствената книга в неговата хайдушка раница из планините на Македония. Тя е неговото “евангелие” в онези години. А съдейки по всичко и до края.

“Как обичах някога поезията на Яворов!” – споделя Далчев. “Цялата ми младост мина под нейното обаяние; за мене Яворов беше най-големият поет, единственият. Аз го обичам и сега. Но, трябва да призная, имам някои основни възражения. И първото от тях се отнася до онова, което бих нарекъл театралност. Театралността е вероятно уместна и хубава в театъра, но в поезията тя е недостатък, както литературата в живописта. Дразни ме в стиховете, а и в живота на Яворов позата, театралният жест и това непрекъснато занимаване с “вечните въпроси, които никой век не разреши”. Когато е писал той явно е мислил твърде много за публиката си”.

Нека сега да опитаме въз основа на това признание да потърсим същността, смисъла на така характерната за Пейо Яворов, почти непрекъсната поетизация на смъртта. И на съответстващата й отчужденост от живота, от истината и любовта. А в крайна сметка от Бога, от благовестието на Неговото Слово. Макар, че би било твърде смело да го наречем “богоборец” като Иван Мешеков, например.

Критикът, обаче, е безусловно прав определяйки Яворов като “пророк на смъртта и на безверието”. И правилно подчертава, че у него “образът на смъртта е възведен в образ на бога или дявола.Демон, от който бягат тълпите, за поета тя е върховен самотен Дух или Творец на вселената, на когото нашият поет е пророк тук между хората, негов химнопевец и, може би, съдеец, стремящ се към него като към своя съвършен първообраз. Тя е “Всевиновника”, “майка велика”:

“И бягат пак тълпите

Пред майката велика, и кретам аз магесан

От нея – и след нея – по своя земен път...”

Затова страхът от смъртта у Яворов едновременно и неизбежно е и копнеж за смъртта. Страх от нея като физика/тяло,плът/ и едновременно копнеж за нея като метафизика/призрак,дух,същност/. Лириката на Яворов е всъщност песен на смъртта, а той – поет на смъртта”.

Към цитираното би могло да се добави и това, че в смисъла на Библията смъртта е по-скоро категория на духа, синоним на безверието.

Докато вярата е живот. Тя е “живата вода”, за която Исус казва на самарянката:”А който пие от водата, която аз ще му дам, няма да ожаднее до века; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот”/Йоан 4,14/.

Затова бидейки “химнопевец” и даже “съдеец” на смъртта, поетът сякаш е отрекъл божественото призвание на своя дух, обрекъл го е на погибел. Но макар вече да е чужд на живота, той още продължава да копнее за щастието като за някакво смътно, имагинерно тържество. По-скоро като спомен, може би, отколкото като бъдеще. Само че в смъртта щастие няма. Има “горест”, “плач и скърцане със зъби”. Дори песента е “блудница несретна”, “без срам остала навсегда”. Само разумът, мъдростта би могла да е спасение. Но пак само временно, разбира се, защото на мъдростта “Пътищата й са пътища приятни; и всичките й пътеки мир. Тя е дърво на живот за тия, които я прегръщат;И блажени са ония, които я държат”/Притчи 3, 17-18/.

А у Яворов не е така. Неговата мисъл е “хладна и жестока”, “като нощта престъпно сладострастна”. Вместо да е “дърво на живот”, тя го задушава:

”Света пред тайните ни би се слисал,

Другарко моя, моя волна мисъл.

Змия коварно мила, желтоока

Ти бе – и драг ми беше моя грях;

Като желязо хладна и жестока

Ти бе – и в мрачна радост те следях:

Като небето светла и дълбока

Ти бе – и нежно в тебе се топях;

Като нощта престъпно сладострастна

Ти си!...и гина аз в прегръдката ти властна”.

/”Посвещение”/

“Волността” на тая мисъл – “змия коварно мила, желтоока” – всъщност сковава ума на поета в своите обятия. Тя е неистинска. Както не е истинска и “мощта” на демона от едноименното стихотворение, тоя Яворов Мефистофел, който упорито го изкушава:

“Тогаз ще дойде и часът

На нашия задружен път:

На моето безумие часът,

За твоето блаженство кратък път!

Онуй, което чакам сам,

Най-щедро тебе ще го дам:

В пиянство, в шемет на света

Блаженството велико на смъртта...

Напразно, плаха гълъбица,

Напразно се боиш от мен,

Ще бъдеш ти макар за миг с орел могъщ, с орел орлица...

И благослови тоя ден!”

Цинизмът на човешкия враг тук сякаш е безграничен. Дори гълъбът, този свят символ на Божието присъствие е включен в престъпния реквизит на изкусителя. Защото неговата власт над съгрешилата вече земя наистина е жестока и безпощадна. А самотният човешки дух е толкова слаб и уязвим, когато вярва само в себе си, в своя разум и сила. Когато е забравил Словото , според което “Страх от Господа, туй е мъдрост и отдалечение от злото, това е разум”/Йов 28,28/.
Или думите на пророка, които предупреждават:”Горко на ония, които наричат злото добро, а доброто зло; Които турят тъмнина за виделина, а виделина за тъмнина; Които турят горчиво за сладко, а сладко за горчиво!Горко на ония, които са мъдри в своите си очи, и които са разумни пред себе си!”/Исая 5, 20-21/.

Без истинската мъдрост, без “страх от Господа”, който “спомага към живот” идва отчаянието, “ледена стена” обгражда поета.

“Стъклена стена – отвред съм обграден,

Хладната стена – замръзва моя дих.

Вечната стена – с глава я не разбих...”
/”Ледена стена”/

Тая стена , през която няма път ни пролука убива всеки порив, суши и смразява сълзите на покаянието. Тъмната й сянка висне над света като градоносен облак. Селякът проклина/”Като няма прокопсия/плюл съм в тая орисия”/ и бавно оскотява/”Дий,краста, дий!”/, арменците пият – “пиянство забравя неволи/ и пеят, тъй както през сълзи се пей”...

С надежда да стопи леда, да преодолее своята безизходица, поетът тръгва за Македония, но и там не намира изход. Особено след смъртта на своя кумир Гоце Делчев, с когото умира и доверието в първите хора на ВМРО. А след това хиляди наши сънародници са превърнати в “бежанци” или “заточеници”. Приел вече мисията да ги закриля, Яворов им посвещава едноименните си стихотворения, в първото от които не се е побоял да изрече:

”Те чакат милост...

Но да знам

Че някой Бог всесилен там

Стои над всичко хладен зрител,

Извикал бих отдън гърди

Към тоя тъмен промислител:

О,Господи, проклет бъди!”

/”Бежанци”/


Подобно проклятие, очевидно, няма нищо общо с човеколюбието. То не би могло да бъде обяснено с каквато и да е художествена условност. Нито дори с каузата, в името на която е било изречено. При това не от кого да е, а от поет, от човека на словесността, която е “плод на устните” даден му от Бога – “Аз, който създавам плодът на устните казва Господ, ще река:Мир, мир на далечния и близкия; И ще ги изцеля”/Исая 57,19/.

А в цитирания Яворов стих вместо “мир” и “изцеление” има гибелна самозабрава. Словото на поета тук не е Божие слово, в него няма “светлина” и “живот”. То е мрак, антислово, една от уловките на “тъмнината”, която винаги тържествува успее ли да ни накара да похулим своя единствен Бог и Спасител.

Защото в същото време Яворов добре знае кои са истинските причини за погрома на освободителното дело в Македония:”Простодушен народ – пише поетът след време – той не може да проумее, че ни служи за тесто, с което искаме да ваем своите тъмни или светли, дълбоко егоистични блянове. Той не може да проумее, че за колко-годе вероятните блага, които му обещаваме, заплаща сам, а не друг и то нам, а не другиму, с имот и живот, с мило и драго. Безнравствена истина, която ако проникнеше в съзнанието на хората, кой знае дали не би предупредила много възвишени пакостничества на нравствената лъжа”...

След такова признание “ледената стена” изведнъж се е стопила. Тя в случая е била само евтин параван, оправдание за суетата и егоцентризма, прах в очите на другите. Както би могла да послужи за оправдание и на всяка друга предишна или бъдеща самозаблуда или откровена лъжа. “Ледената стена” – това е другото име на безверието, на отчаянието и неискреността.

“Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога,

Но тебе – да те отрека не мога.

Тъй явно шепнеш ти!

Кога ли те не чух,

Над мене – или в мене? – трезвен дух!

На заблуждения и разкаяния верига

В живота стъпките ми бяха – ум ги не постига;

Ти от очите ми превръзката на заблужденията сне

И ги прости – но разкаянията не!”

/”Аз сам не съм”/

Вместо да съкруши себе си, да се разкае и потърси изцелителните лъчи на вечната Истина, уязвената душа на поета пак търси своя път в хаоса на изкушенията. Измамната “трезвост” на мисълта го води към поредната безпътица. За да се окаже още повече сам и много по-безпомощен:

“Едвам,

В безмълвна тма, без видим път, без ясна

Що-годе цел, отегнали нозе

Дотегнало ме влачат.

Аз блуждая

Без вяра никога не мога взе

Навън посока права из удавен

В мъглите лес.

Вдървен от студ,

Измъчен от безсмислен път и труд

За странното си бреме, изоставен

От себе си и Бога – и готов

На всичко, аз се лутам.”

/”Без път”/

Но какво значи “готов на всичко”? И къде е тук помирението, след като и при тая безпътица упорито може да се твърди:”Но аз никога не съм бил християнин в чувствата си или поне никога не съм се кланял на християнски начала: Нито даже, когато техните корени са в земята, както напр. у Толстоя , този гениален проповедник на човешкото вскотяване”.

Откъде би дошло тогава лелеяното спасение от мъките, от злините на тоя “безсмислен път и труд”? И не е ли това дръзко самоокайване своеобразен мазохизъм, не е ли ослепяване и за светлината на Словото, което е толкова ясно и недвусмислено:”Дойдете при мене всички, които се трудите и сте обременени и аз ще ви успокоя. Земете моето иго върху си и научете се от мене; защото съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите покой за душите си. Защото моето иго е благо и моето бреме е леко”/Матея 11,28-30/.

Пък и защо да не помислим кому повече приляга да се е “вскотил”? Дали на проповедника от Ясна поляна, загърбил в крайна сметка своите богатства и суетата или на гордия поет, стигнал дотам, че да отрече и самия себе си, своето право на живот, дадено свише!

Фатално необратимият жест на самоубийството наистина стъписва, защото не е обичаен за човешкия закон и за морала. Но той преди всичко е бунт срещу позволеното на човека от неговия Създател и в този смисъл просто не е нужно да го коментираме. Но тъй като и самият аз вече съм правил това, сега го подчертавам. Не толкова, за да се самоопровергая,разбира се, колкото давайки си вече по-ясна сметка за онова покоряващо още от пръв поглед въздействие на големия поет, за което явно пише и Атанас Далчев.
Уви, пак според него “талантът е по-често явление от характера”. И колко често сме склонни да приемем за проява на характер самоубийствената си гордост, непокорството. Дори да ги сочим за пример, да ги възхваляваме. Или увлечени в собствената си суета да търсим повод да ги обосновем. Нещо, което неволно може би, самият Яворов също се е опитвал да прави. Нека по този повод да си припомним за “Две души”, например:

“Аз не живея: аз горя.

Непримирими

В гърдите ми се борят две души:

Душата на ангел и демон.

В гърди ми

Те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна,

И в каменът аз чуя две сърца...

Навсякъде сявга раздвоя несносна

На чезнящи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде

Следите ми засипва:кой ги знай?

Аз сам не живея – горя! – и ще бъде

Следата ми пепел из тъмен безкрай”.

Повторението на думата “пепел” тук не е случайно. Както и трагическата самообреченост, която ни внушават последните стихове. Вече на крачка от небитието, устремен към смъртта и властващ чрез нея, духът на поета сякаш вещае неизбежното. Тия стихове са не само пророчески, те са и своеобразна художествена интерпретация на древното пророчество от последната книга на Стария завет, в която се казва:”Защото иде денят, който ще гори като пещ; И всичките горделиви, и всички, които вършат нечестие, ще бъдат плява. И тоя ден, който иде, ще ги изгори; Казва Господ на Силите, Та няма да им остави ни корен, ни клонче. А на вас, които се боите от името ми, ще изгрее Слънцето на Правдата с изцеление в крилата си; И ще излезете и се разиграете като телци из обора. Ще стъпчете нечестивите; защото те ще бъдат пепел под стъпките на нозете ви в деня, който определям, казва Господ на Силите”/Малахия 4, 1-3/.
Финалът на “Две души” би могъл да се осмисли и в духа на жестоката присъда, наложена от Йехова на египетската земя, заради неподчинението на фараона и отказа му да освободи евреите:”Тогава Господ каза на Мойсея и Аарона: Напълнете шепите си с пепел от пещ, и нека го пръсне Мойсей към небето пред Фараона; и пепела ще стане прах по цялата Египетска земя, и ще причини на човеците и на животните възпаление и гнойни цирки по цялата Египетска земя”/Изход 9,8-9/.

Свързан с легендата за арабския произход на Крачоловия род този цитат разкрива богата асоциативност. При това от историята на древния Египет се знае, че изгарянето на жив човек и разпръскването на пепелта му се е правело за омилостивяването на бога Тифон, олицетворяващ злото начало в света. Впрочем, тук може да се припомни и това, че “градушка”-та, както е озаглавен един от поетичните шедьоври на Яворов, също е била пратена като наказание за непокорството на фараона. Както и “нощ”-та, тъмнината, обхванала тогава Египет и победила Слънцето, върховния бог, чийто култ хората са въздигали над всичко. “Богът”, пред когото самият Яворов се прекланя в стихотворенията си “Да славим пролетта” и “Молете неуморно”. Нека се вгледаме по-нататък и в стиховете:

“Но страдам аз, в страданието истина познах,

И сам Исус пред мене е на кръст!

Защо, кажи, защо е моя страх,

Не тури ли съмнението в раната ти пръст?

И ето истина - живот-несуета:

Страдание, надежда, тма и бъдащ ден!”

Настръхна труп на кръста – изранен,

Разраснал и ужасен; от уста

Потекоха зловонни кърви.

Облак се изви,

Изчезна той, изчезнах аз...

И нямаше страдание тогаз.

Но то бе истината!

Истина, уви.”

/”Истината”/

Тук, както и почти навсякъде в Яворовата поезия, “истината”, действителността не е източник на упование. Под знака на безверието дори кръстният символ на най-великата саможертва в историята на човечеството сякаш повече отблъсква вместо да обнадеждава. “Изчезна той, изчезнах аз”... – едва ли може да има по-нелепа съпоставка! И по-трагична самонадеяност. При толкова изгубени илюзии поет с дарбата на Яворов пак слепешката се е вкопчил в призрака на смъртта като неизбежен край на всичко, като единствено спасение и “истина,уви”.

Макар да знае, че краят всъщност винаги е начало и точно затова търси изход от жаравата на своето раздвоение – “Съжали ни, о, Тома!”. В стихотворението си, посветено на Христовия ученик, който се съмнява, поетът сякаш е идентифицирал себе си. И отчаяно търси помощ или поне съчувствие. Напразно. Дори майката, “немилостивата оназ, живот, която ми е дала”, не е в състояние да му вдъхне надежда.

“Душата ми е озлобена и жестока

Майко, бди

Над твоя паднал син: днес злото и порока

Дишат в моите гърди.

Душата ми е алчаща и хладна.

Майко, бди

Над двама ни: пред волята ми безпощадна

На невинността защитница бъди!”

/”Молитва”/

Но що за молитва е това, когато няма покаяние? Когато за душата “алчаща и хладна” на своя “паднал син” дори майчината любов е по-скоро “загадка от гранит, по-непрозрачна от гранита”, отколкото сигурност или утеха, “канара” на спасението..
“Загадка” за поета си остава и жената – “нито загатната, нито решима”. Нещо повече, в раздвоя на опустошената си душа, той често я вижда и като “чудовище”. Или пък нейната порочност го опиянява.

“Чудовище си ти, но колко бих желал

При тебе да проникна в тъмнината,

И как сърдечно бих те приласкал,

О, жива плът и дух на самотата!

И как блажено ще гориш тогаз,

И как се бих при тебе стоплил аз!”

/”Чудовище”/

Но после следва отрезвяването. И отново звучи гласът на разума – “От други свят съм аз – не си виновна ти”. Защото дори да я е имало, любовта също вече е мъртва или самата тя води към смърт, към разтление.

“Обичам те, защото се усмихваш – кротка

Пред застрашителна съдба,

И няма кой да чуе в устремена лодка

Предупредителна тръба,

И няма да ме спре, защото аз те любя

Ни укор, ни молба –

И себе си , и тебе да погубя”...

/”Обичам те”/

Смъртта вече е заела мястото на любовта. Смъртта е възжелана, предпочетена. Както и грехът, който е удавил съвестта.”Ангелът” вече изглежда победен и прокуден от “демона”. А душата на поета е обречена. Самият той е останал неразбран.

“Отиде пламък –юност и в пламенни другари

Днес виждам овча кротост: на всички по лицата

Живота безпощаден е смогнал да удари

С цинична подигравка на злото си печата.

Измежду тях един ли след мене завистливо

Поглежда и въздиша?

Щастливец ме намира!

Оплаквам участта им, оплаквам я горчиво...

А мене кой оплаква, а мене кой разбира?”

/Другари”/


Това стихотворение и най-вече последните два стиха ни връщат отново към Атанас Далчев, който сякаш е взел повод от тях, за да напише: “Самотен и изоставен се чувства той/Яворов/ сред нямата и безответна вселена, загубен в нейните пространства, осъден на гибел, без да е искал и без да знае защо е извикан на живот. В тази пустиня единствено близък му е неговият подобен – човекът. Общата съдба ги свързва крепко. Една безкрайна жал към страдащия брат го изпълва. Това състрадание, обаче, не е любовта към ближния; тези две чувства вървят в две съвършено противоположни посоки: любовта към ближния иде от Бога като негова повеля и закон, състраданието отива срещу Бога – води към бунт против Него”.

Бунтът, обаче, никога не води към добро. Негова рожба е грехът, чиито плодове, макар и привлекателни на пръв поглед, винаги се оказват горчиви.Те ни противопоставят на Божието напътствие и ни привързват с веригата на злото, връщат ни от пътя към истината. “Като се представяха за мъдри, те глупееха” – пише апостол Павел в своето Послание към римляните. И по-нататък:”Понеже отказаха да познаят Бога, Бог ги предаде на развратен ум да вършат това, което не е прилично, изпълнени с всякакъв вид неправда, нечестие, лакомство, омраза; пълни с завист, убийство, крамола, измама и злоба: шепотници, клеветници, богоненавистници, нахални, горделиви, самохвалци, измислители на злини, непокорни на родителите си, безразсъдни, вероломни, без семейна обич, немилостиви; които при все, че знаят Божията справедлива присъда, че тия, които вършат такива работи, заслужават смърт, не само ги вършат, но и одобряват ония, които ги вършат”/Римляни 1,28-32/.

Ето, това са плодовете на бунта и отрицанието. В това е същността и първопричината на Яворовата трагедия. Всичко останало е повече или по-малко плод на въображението, на таланта. Нещо като театър на живота, както по друг повод го е казал Шекспир. Но ако все пак в началото на века подобна артистична поза понякога е била приемана адекватно, то в нашето безбожно време купищата идеологизирани или естетизирани критически интерпретации вече и въобще ни пречат да я забележим. Дори да искаме. Пък и сама по себе си темата за Яворов отдавна се е превърнала в мит. В един от множеството митове около нас, градени с толкова безсмислени усилия и охранявани с цената на всичко.
Да си припомним,например, какво се случи след книгата на Марин Георгиев “Третият разстрел”. При това в известен смисъл тя също беше инсценирана и съвсем не засягаше поета Вапцаров. А и у него отказът от Бога е единствената причина за трагичния край. Съдбата на Яворов сякаш се е повторила у неговия следовник и почитател. А после и легендата. Стиховете им, обаче, няма как да бъдат пренаписани. Истината е в тях и който има очи ще я види.
Безпомощен да се пребори със самия себе си , Яворов напразно тръгва срещу греховете на света, в който всичко е осквернено- “По стъпките ми редом никне жълта злоба/Аз семето на зло неволно сея вред”.

А злото може да бъде победено само с добро.

Но къде е доброто, любовта? Те са отречени и жребият е хвърлен:

“Сред пламъци и адски дим

Ний двама с тебе ще горим.

Красиви в мрачна грозота

И грозни в сяйна красота –

Сред задух нетърпим,

В купнение за мир небесен,

Ний двама тук ще изгорим,

Ний двама с тебе, моя песен!”

/”Песен на песента ми”/

Неутешимо гаснещ в “купнение за мир небесен” поетът все по-видимо се отдалечава от всички. Никой вече не е в състояние да му помогне. Освен куршумът и отровата. Сякаш и за него смъртта е “мила усмивка”, а “хладен гроб – сладка почивка”.

Но у Яворов вече я няма Ботевата жертвоготовност. За разлика от Христо Ботев, на когото в младостта си е искал да прилича, той твърде рано е прозрял, че и революцията не е изход, че и тя може да бъде дискредитирана, опорочена... Какво му е оставало тогава след тоя низ от разочарования, в тая пустиня на раздвоението и невярата? Нищо друго освен словото, което в крайна сметка също би могло да се окаже несигурна опора. Защото вече са започнали да го обвиняват, че “съчинителствува”/Иван Радославов/.

Затова решава да умре, да сложи край на злоезичието, на дребнавите интриги, които цял живот са го подтискали. Но отричайки себе си, той сякаш се е вселил в своите стихове и драми, за да ги обезсмърти, да им вдъхне своя дух за живот и вечност. И то така, че и до днес от тях продължават да се учат и вдъхновяват всичките ни поети. С това именно ми се ще пак да обоснова появата на тия редове, в които се опитвам да откроя отдалечеността на Яворовата поезия от истината. Но в светлината на Христовото учение, разбира се ,а не като конкретен факт или като чисто художествена интерпретация. Трябва да подчертая още, че в своите размисли съм имал предвид само “Подир сенките на облаците” – “нашата книга на Откровението, нашият Еклезиаст” – както на времето я определя Иван Мешеков. Когато я подготвя и издава Яворов още не е изгубил Мина, не е написал “В полите на Витоша” и “Когато гръм удари”... Нито своите заветни писма до най-близките приятели и роднини. Всичко това, обаче, той сякаш вече го е предвиждал. И само въпрос на време е било да го преживее, след като неведнъж и два пъти си е тръгвал от света, след като многократно е “умирал” приживе.

Да си припомним само паметната бележка от нощта на 29 ноември 1913 година:”Моята мила Лора се самоуби. Ида и аз след нея”. Тия две прощални изречения сякаш векове са кристализирали в агонизиращата душа на поета, затворени като в мида. Или дори автографът:”Мила Лора!На твоята светла душа, устремен към тебе, духът ми посвещава своите изповеди – Пейо”.

Яворов ще си тръгне от света все така самотен и неудовлетворен както е живял. По своя воля и без никому да е останал длъжен. Но и необикнат истински от никого, непознал Бога. Освен в “жестокостта”, която сам е измислил, за да оправдае своята собствена немилост към самия себе си, своето “богоборство”. И то в едно време, в което Стоян Михайловски, събрат по перо и участ, не се е побоял да напише:

“Ти, който си във всичко – и над всичко –

Ти, който си един и същ навред –

Ти, който си Отец на всички твари,

Ти, който си Творец на всеки ред.

Ти, който си душата на всемира,

На всякакви блага пръв раздавач,

Ти,който си за всяка немощ сила

И утешение за всеки плач.

О, Господи, смили се зарад мене,

И в мрака, гдето моя дух блуждай –

Към прав път упъти ме, заповядай

В мен светла истина да засияй!”


За Пейо Яворов, обаче, не е така. Бунтовната кръв на неговите прадеди се е оказала чужда на Христовия дух, на смирението. Затова вместо да помоли “в мен светла истина да засияй”, той отправя своето предизвикателство към Небето – “Кажи, кажи сърцето ми да стане камък -/ и нека ме приспи навеки мраз!”.

Нещо повече – и върху “камъка” на сърцето си поетът сякаш е врязал своето безверие като последен стих:

“Не тръгна той да търси громка слава

Ни в кървав бой, ни в улична разправа:

А там, де зло разбойствува в тъмата,

Една любов оръжие занесе –

И дето култ е векове лъжата,

На истина хоругвите понесе.

Под кръстно зло плещи се не превиха,

Ни сили в път, в трънлив път измениха,

В гранит гърди не кипна нивга злоба,

За свой, за враг той имаше усмивка..

И тъй до край, и тъй дотук, до гроба.

Герою скъп, най-лека ти почивка!”

/”Епитафия”/


Мисля, че в тази “епитафия” Яворов сам е казал цялата истина за себе си. И то много по-добре от всичко писано дотук. Тя сякаш е ключ. Захвърленият ключ на онази врата в небето, към която не пожела да тръгне поетът, залутан подир сенките на безверието.


Йордан НАНЧЕВ

На снимката ЯВОРОВ
 

_ Обратнo _

   Книжарница


   Книга на деня
 

ОТ ЧЕРНАТА КОТКА ДО ГОЛЕМИЯ ВЗРИВ

     
    Цена : лв.



Купете електронна книга от български автор
   Нови книги
 

УБИЕЦ НА БОРДА

     
    Цена : лв.
 

МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ

     
    Цена : 10 лв.
 

БЪЛГАРСКИЯТ ДЕКАМЕРОН, част.1

     
    Цена : лв.
 

ВРЕМЕ ЗА ИЗНЕВЕРИ

     
    Цена : лв.
 

АЛА БУЛГАРО

     
    Цена : лв.


Посещения : 583240         
  

Отговорен редактор на WWW.KNIGI-NEWS.COM - Стоян Вълев - world_of_books@abv.bg
Мениджър електронна книжарница и реклама - Катрин Колева -info@knigi-news.com