НОВИНИ
   ИНТЕРВЮ
   РЕЦЕНЗИИ
   НАБЛЮДАТЕЛ
   ПАМЕТ
 
 
Анкета
Има ли цензура в литературния ни живот?
-ДА
- НЕ
Bulgarian weekly newspaper-Chicago,USA

Търси

в

   

БЪЛГАРИЯ КАТО МОСТ В ИСТОРИЯТА
 

 
Всеки народ е особен и има своя собствена, различна от на другите народи историческа съдба. Едни народи са големи и силни, организирани са в държави с важно място в геополитиката и определящи нейния ред и законите й. Други са малки и немощни, кретащи в обоза на историята и съпровождащи послушно големите и силните, онези, които вървят далеч преди останалите. Народите очевидно са като хората и като хората съществуват в някаква общност, изградена на иеархически принцип със строга субординация. Иначе човечеството би изпаднало в безконтролен хаос и щеше бързо да се самоунищожи в него. Народите имат зададена мисия и когато я изпълнят, потъват в историята и изчезват в нея.

Българският очевидно не е изпълнил мисията си, тъй като още е жив, макар да се е смалил и да преживява и днес тежки изпитания! Въпреки че българската държавата на два пъти (през ХІ-ХІІ в. и ХІV-ХІХ в.) изчезва и се възстановява мъчително след дълго и търпеливо очакване и след революционни действия и помощ отвън! И ако първото падане под чужда власт не е чак толкова фатално от културна и от цивилизационна гледна точка, тъй като влизаме в състава на Византийската империя и по-тясно се интегрираме с културата и цивилизацията, към които по принцип принадлежим след официалното покръстване през ІХ в., то второто – в края на ХІV век, когато падаме под властта на Османската империя, е с тежки последствия и рязка промяна в геополитически план. От друга страна обаче то е знаково изпитание за българската устойчивост и за способността на народа да оцелява и възкръсва след трагични събития.

Средновековната българска държава се създава през VІІ в. върху територията на Византия като военен съюз между два народа (славяни и прабългари), в рамките на който по-късно се образува новата славянобългарска народност. Тази държава се дислоцира на северо-западния фланг на християнско-византийската цивилизация. Тук или в близост до нея се очертава границата между Западната и Източната Римска империя, между Западната и Източната църква. Византия признава бързо новообразуваната държава, тъй като осъзнава нейното важно значение на охранител на северо-западните й граници и буфер между нея и нашествията на варварските племена отъкм Дунав. Славянобългарите трябваше да възпират опитите за инвазия в империята на народи и племена, които биха я разрушавали и ерозирали отвътре. Византия отстъпва своя територия и се примирява с политическия съюз между двата народа, защото осъзнава ползата от силен фортпост срещу северните набези. Тази надежда се оправдава няколко века поред – чак до ІV кръстоносен поход през 1204 г., когато и разложената вече и сериозно боледуваща Византийска империя бива покорена от латините. Истинските и смъртоносни заплахи за нея идват от юг, където тя няма такава солидна преграда пред враговете на православно-византийската цивилизация.
Славянобългарската държава и славянобългарският народ се включват в охраната на едно огромно културно и цивилизационно богатство и в спасяването на православието.
Историческото значение на тази заслуга е наистина огромно и неизмеримо. При цар Петър (927-969) българската държава се приобщи окончателно към византийската цивилизация, християнизира се окончателно, разви плодотворно културата и утвърди ролята и мястото на Църквата в държавния, политическия и битовия живот на народа. По време на царуването на цар Петър се оформи аристокрацията и институциите на властта. От военна организация, каквато е била до него държавата се превръща в стабилен институт за развитие на икономиката, културата, църквата. На българския владетел официално е признато правото да се нарича цар – най-високият титул на владетел на държава, а архиепископът на Българската църква е въздигнат в сан патриарх. Сега тя не е само охранител на границите на тази цивилизация, но и активен неин строител и душа и сърце на славянския й елемент. България се подготвя да изпълни предстоящата си роля на мост и трансмисия, която историята по Божи промисъл й е отредила, защото това е времето и на подготовката на бъдещото величие на Русия и на преместването чрез и през България на центъра от „Втория” към „Третия” Рим. От България тръгват писаните на славянски език свещени и богослужебни книги и чрез тях източното християнство достига до Русия и се разпространява по всичките нейни територии, като й придава нов смисъл и значение. По същество това е грандиозен исторически преход, предзнаменование за нов геополитически ред и утвърждаване на нова цивилизация. Но това е знак за скорошната гибел на Византия! България трябва да изпълни мисията си в този случай и да пренесе постепенно всичко духовно ценно от Византия в Русия и на славянския свят, за да го запази и за да оплоди бъдещото величие на „Третия Рим”.

Средновековна България се намира по средата на духовния път между Константинопол и Рим. През нея преминават папските мисионери и участниците в кръстоносните походи, чиято цел е да приобщят към католицизма българите и народите, населяващи Византия. Стремежът на папата е да завоюва Константинопол и да го постави под своя диоцез. Кръстоносните походи трябва да осъществят този грандиозен замисъл. Трябва, но преградата им е именно България. Независимо че и други български владетели след покръститетеля на българския народ княз Борис-Михаил (852-889) са демонстрирали сърдечни отношения с Рим и дори са пращали емисари за установяване на контакти за евентуално преминаване към западната църква, Българската православна църква отстоява заедно с държавата православния характер на България и спира католическата инвазия към Византия и южното славянство. При това с цената на жертви, разорения и много сили. Никак не е случайно, че тя остава и до днес православна държава и тук католиците са твърде малобройни и с нищожно влияние върху духовния живот.

Българите запазват своето православие и по време на османското владичество, макар вероятно да бе възможно по-рано да се върне отнетата им политическа свобода, ако бяха поели ръката на западната църква и бяха помогнали най-напред на полския крал Владислав Ягело през 1442-44 г., а по-късно и се бяха поддали на католишката и протестантстката пропаганда.

България брани северните граници на византийската цивилизация и е пречката и за Рим да покори духовно Балканския полуостров, а от там да наложи властта си върху целия славянски свят. Това е другата голяма заслуга на България в изпълнение на нейното историческо по Божи промисъл предназначение. Цената обаче е твърде висока: в края на ХІV век България изчезва за цели пет века от политическата карта на Европа, но благодарение именно на историческата роля, която е играла и която предстои да изпълни, продължава реално да е жива и да се подготвя за новата си съдбовна мисия.

С падането на Византия под напора на османските турци през ХІV в. Западната Църква би трябвало да се счита за победител в спора Изток-Запад. Вселенската патриаршия продължава да обгрижва православните в Османската империя, но зад нея вече не стои могъщата империя, за да бъде влиятелна както преди в световните дела. А Западът вече е поел пътя на новата социално-политическа и икономическа система и скоро ще завоюва новия свят и да постави под политическо и икономическо влияние и зависимост цяла Европа. Но със засилването на Русия, което е видимо още от края на ХІV в. и след падането на Византия и България под властта на османските турци противостоенето „Изток-Запад” придобива нови измерения. Русия става защитник на поробените православни народи, от които най-голяма е групата на южните славяни, сред които са и българите. Добре е да се знае, че православните патриарси още след окончателното падане на Византийската империя под властта на Османската империя се обръща към руския император за намеса и избавянето им от робство. И това те правят постоянно чак до ХІХ в.

Новите реалности в Европа от Модерната епоха наистина по новому наложиха разглеждането на проблема за противостоенето „Изток-Запад”. Могъществото на Русия подсказва необходимостта от нейното присъствие на Балканите и в славянския и православния. Така се появява т.нар. „Източен въпрос”, който е възелът на противоречията в европейската политика от ХVІІІ век насам. Западът е съгласенва с мотивите на Русия и привидно не пречи на тяхната практическа реализация, когато те се отнасят до освобождението на поробените православни славяни и сам работи за ликвидацията на Османската империя, но не дава това да става с резки движения, които да разрушат геополитическото статукво и се наклонят везните на влиянията в полза на Русия.

„Източният въпрос” още с появата си е осъзнаван като цивилизационен, защото съдържа в себе си необходимостта от създаването, както смята Ф. И. Тютчев, на Православна славянска цивилизация и възстановяването на „Втория Рим”, т.е. Константинопол (дн. Истанбул) като главен център на православната цивилизация. В тази необходимост е и цялата му същност и смисъл. И макар не всички да говорят за това, на всички е ясно, че става дума именно за такъв процес, а не за просто „владеене на проливите”.

Ф. М. Тютчев правилно твърди, че Константинопол не случайно става център на християнството и с тази цел е построен от император Константин Велики. Той е главен град на Източната Римска империя и седалище на вселенския патриарх. В Константинопол се запазва истинското християнство така както ни е завещано от Светото преданията и Светото писание. Изпитанията на православието са тежки, но с падането на Византия и на православните славяни под османска власт се проверяват неговите носители и хранители. Изпитанието се дава не кога да е, а точно когато Русия може да замести Втория Рим и Византия.
И ако през 1878 г. след войната с Турция Русия се беше възползвала от даденото й от историята право да завладее и задържи за себе си Константинопол, т.нар. „Източен въпрос” щеше да бъде окончателно решен. Но Русия не можеше да има такова намерение, понеже в края на ХІХ век идеята бе узряла само в нейния секуларен вариант, а именно политическо освобождение на православните народи на Балканите, а не в целия мащаб на Божия промисъл като възстановяване на „Втория Рим” и създаване на Православната империя. В резултат на това европейската карта бе така разчертана, че да се осъществи принципът „разделяй и владей”. Новосъздадените национални държави на Балканите не се разположиха върху историческите си територии, а самите нации не се обединиха, разхвърляха се по съседни земи и станаха източник на двустранни и многостранни конфликти.

Някои оприличават Европейския съюз на Римската империя. Всъщност, това е и идеята на неговите вдъхновители и създатели. Чрез новата Римска империя те искат да обединят европейските сили за рязък икономически скок и тотално господство върху света. Ала е очевидно, че необявената цел е да се възстанови империята в нейния западен езически вариант, чрез което да се сложи ръката върху властта и се установи влияние върху източната част, т.е. православната, като се намали до минимум ролята на православните християни (при това откъснати от Русия) в решаването на световните дела. Европейският съюз е теория и практика, противоположна по дух и смисъл на християнско-православната концепция за европейското устройство, а това значи и на Божия промисъл, поради което не може и да се осъществи за дълго време. Поради това изключва Русия, но приобщава западните славяни и прави жест на православните (между които и южни) с приемането на България, Румъния и Гърция, като не им отрежда мястото, което те биха имали в другата концепция. Самото присъствие на православни славяни (българите) и изобщо на православно-християнски държави като Гърция, България, Румъния, Кипър прави този съюз проблематичен, но насочен единствено срещу Русия.
Европейският съюз има намерение да разреши окончателно и т. нар. „Източен въпрос”, като включи и Турция в себе си и така да възстанови в пълния й обем Римската империя. Това решение не е „съобразяване с реалностите”, а политически ход за изпълнение на плана по „западен модел”. „Втори Рим” няма да има, а „Третият” ще бъде постоянно под прицел и обезсилван с отнемане на възможности преди възстановяване на империята в нейния „източен вариант”.

Правилното и целесъобразно, по Божи промисъл, възстановяване на „Втория Рим” е необходимо на историята, за да започне ново развитие на човечеството, основано вече на ново обществено (аз ще го нарека религиозно) съзнание. То е необходимо и заради изчерпването на целия досегашен модел на развитие и особено на развитието през Модерната епоха. Рано или късно всяка система се изчерпва и настоява да бъде сменена с друга. Така е и сега. „Източният въпрос” е този, който дава знака, че чрез решаването му ще настъпи необходимата смяна и ще започне нова епоха. И България отново ще бъде мостът, по който ще се осъществи движението към обновения „Втори Рим”.


Панко АНЧЕВ

КНИГИ NEWS: Тази статия г-н Панко Анчев, литературен критик и може би най-задълбоченият историк на българската литература днес, публикува в новия брой на вестника на руските писатели "Литературная газета". Ние информирахме читателите за тази изключително задълбочена, по наша преценка, статия, а сега я публикуваме и на български език.

Ето една статия, която би могла да послужи като повод за дебати за националната ни съдба и днешните реалности. Би могла да послужи, но това няма да се случи, тъй като диалог е невъзможен - от едната страна са персони, които скандират лозунги, а от другата страна са честните, мислещите, тревожните и съвестни интелектуалци като Панко Анчев, например...

 

_ Обратнo _

   Книжарница


   Книга на деня
 

ЕДНА И СЪЩА НОЩ

     
    Цена : лв.



   Нови книги
 

БЪЛГАРСКИ ХУМОРИСТИЧНО - САТИРИЧЕН РЕЧНИК

     
    Цена : лв.
 

МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ

     
    Цена : 10 лв.
 

БЪЛГАРСКИЯТ ДЕКАМЕРОН, част.1

     
    Цена : лв.
 

ВРЕМЕ ЗА ИЗНЕВЕРИ

     
    Цена : лв.
 

АЛА БУЛГАРО

     
    Цена : лв.


Посещения : 603477         
  

Отговорен редактор на WWW.KNIGI-NEWS.COM - Стоян Вълев - world_of_books@abv.bg
Мениджър електронна книжарница и реклама - Катрин Колева -info@knigi-news.com