Книгите на Стоян Вълев    
 
 
   НОВИНИ
   ИНТЕРВЮ
   РЕЦЕНЗИИ
   НАБЛЮДАТЕЛ
   ПАМЕТ
 
 
Анкета
Има ли цензура в литературния ни живот?
ДА
НЕ

Търси

в

   

ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ ОТКРИВА РОДНОТО, КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА?
 

 
Твърде неочаквани текстове публикува Венцеслав Константинов в Литернет -Турлата, Мелник - град на мълчанието, Арбанаси, Несебър - град сред морето, Трявна - поезия и истина, Котел - град на изворите, Слънчевият град, Из миналото на Троянския манастир...


Свикнали сме Венцеслав Константинов да представя немскоезични писатели и поети, нещо, което съумява да сторва виртуозно.

Венцеслав Константинов е сред малцината интелектуалци у нас, които системно и задълбочено представят западноевропейската литература пред българските читатели.

Забелязвате ли, колко малко са познавачите на чужди литератури днес в България, което е още едно доказателство, че литературния живот у нас е в състояние на наложен му див провинциализъм.

Как да не е така, като един университетски преподавател, една персона, определяна от мнозина даже и като литературен критик – Йордан Ефтимов, години наред определяше Амос Оз за „американски писател”...

Е, Йордан Ефтимов е от този тип командировани в литературния живот от които не се изискваха даже и елементари познания, а само желание да служат на поредните идеологически Господари и е осъден да се пържи до края на живота си в тигана на собственото си диво невежество и слабоумие...

Но Венцеслав Константинов е ерудит и познавач на немскоезичните литератури. И дали тъкмо защото е опасно ерудиран се самозаточи в едно селце?

Представете си един до друг ходещото невежество Йордан Ефтимов и ерудита Венцеслав Константинов? Става дума за несъизмерими величини – единият е знаещ, а другият символ на глупостта. Венцеслав Константинов само с присъствието си изобличава персони като бездарния и изтъкан от невежество Йордан Ефтимов.

Отделяме толкова много внимание на Йордан Ефтимов, тъй като той е показателен пример за шестващата посредственост в литературния ни живот. Тези агресори в литературния ни живот са програмирани да са не само невежи, но и да ненавиждат всичко българско. Тяхната родина са парите.

Никога българското минало не е било подлагано на такова мощно отрицание, никога миналото ни не е било така системно обругавано, никога не е било така свирепо забранявано на българските писатели и поети да се обръщат към миналото на нацията, на градовете, на занаятите, на обичаите, както през последните двайсетина години...
Либерализмът, брат-близнак на комунизма, прояви по-голяма жестокост към миналото, към паметта от своя духовен събрат.

Издигнато беше в култ безпаметството, което е основен камък на невежеството. Но колкото по-безпаметни същества върлуваха в българския литературен живот, толкова по-интензивно нарастваше всеобщото невежество, толкова по-провинциална ставаше литературата ни, толкова по-самозатворена и непонятна извън границите на фондационното мислене, което проповядва новата партийност...

По тази причина изненадващо ни прозвучаха тези текстове на Венцеслав Константинов. Дали животът далеч от вонящото софийско литературно блато, му е помогнал да види магията на българското минало?

Дали наистина с възрастта някой (не всички, разбира се – пример Елка Константинова, която наскоро пак изригна залп от глупотевини, въпреки почтената си възраст...) поумняват, даже помъдряват?

Венцеслав Константинов е от тези личности, които с възторг откриваха (и анализираха, и разказваха умно за откритията и прозренията си) западноевропейската духовност.

И ето че сега го виждаме вглъбен в родното, в нашето си минало.

Някога, преди стотина години, една необикновена личност – Симеон Табаков, автор на основополагаща българската духовност книга – тритомната история на Сливен, бе формулирал като задача на интелигенцията ни създаването на истории на всички населени места в България.

Интелигенцията ни не изпълни тази задача – по ред причини.

От една страна част от интелигенцията ни бе увлечена по идеите на прословутия кръг „Мисъл”, които изискваха да се подражава безапелационно на чуждото, а не да се опознава, анализира и усвоява родното, друга част от българската интелигенция бе повлияна от идеите на марксизма, които издигаха в култ интернационализма...

Така най-истинската част от българската история остана ненаписана.

Нямаме истории на селищата, нямаме истории на черквите и манастирите ни, нямаме истории на планините и реките ни.

Припомням, че „История на Черно море” написа един американски историк, Чарлз Кинг, преведена и на български език. Напомняме този факт, защото българските историци не обичат такъв тип изследвания - и вчера, и днес.

Да се преоткрие родното – ето тази би следвало да е целта на литературата ни днес. Знам, че звучи кощунствено за литературните надзиратели и адски неприемливо, даже обидно, за подражателите на чуждото.

Венцеслав Константинов прави своя опит да открие родното.

Прави го по свой си начин. И се питам – а дали след време няма да се окаже, че именно тези текстове в които той преоткрива родното, точно те са, които го правят неотменима част от литературата ни?


Стоян ВЪЛЕВ

На снимката – Венцеслав Константинов

 

_ Обратнo _

брояч : 894238         
  

Главен редактор на WWW.KNIGI-NEWS.COM - Стоян Вълев - world_of_books@abv.bg
Литературен сътрудник - Мария Узунова -info@knigi-news.com